Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Онази вечер тъкмо Милт ни беше завел на кино, онзи с Буика и големите сини шорти. Той изглежда наистина харесваше мен и брат ми и не възразяваше понякога да ги придружаваме на задната седалка на колата (може да е било, защото като прехвърли четиридесетте, на човек вече не му се струва толкова привлекателна идеята да се мляска с някого в колата… даже и ако колата е голяма като яхта). Докато дойде време за чудовището да се появи на екрана, брат ми вече се беше свил на пода пред задната седалка и спеше. Майка ми и Милт си говореха, а може да си подавали и бутилка безалкохолно. Те не са важни, поне не в този случай. Нищо друго няма значение, освен черно-белите образи на екрана, където неописуемото създание хваща красивия герой и сексапилната героиня в капана на… на… Черната Лагуна!
Докато гледах, знаех, че Създанието вече е моето Създание, че съм се хванал на историята. Дори за седемгодишно хлапе, чудовището не изглеждаше особено убедително. Тогава още не знаех, че това е добрият стар Рико Браунинг, известният водолаз каскадьор, облечен в латексов костюм, но разбирах, че някакъв тип е навлякъл костюм на чудовище. Точно както знаех, че по-късно същата нощ то щеше да ме навести в черната лагуна на сънищата ми и ще изглежда доста по-реалистично. Може би ще чака в дрешника, когато се приберем или изгърбеният му силует ще се спотайва в тъмната баня в края на коридора, вонящо на водорасли и блатна плесен, готово да си хапне малко момче за своята среднощна закуска. Седем години не са много, но са достатъчно да знаеш, че ще получиш това, за което си платил. Купил си го, притежаваш го, твое си е. Седем години са достатъчни да усетиш как търсещата пръчка оживява, натежава, завърта се в ръцете ти и посочва надолу към водата.
Моята реакция на Създанието онази нощ, беше вероятно идеална. Точно на такава реакция се надяват всеки писател и режисьор в този жанр, когато хващат писалката или свалят капачката на обектива: пълно емоционално обсебване, ненарушено от реален процес на логическо мислене. А нали разбирате, че когато става въпрос за хорър филми, всичко, което е достатъчно да наруши магията, е някой приятел да се наведе към вас и да каже: „Виждаш ли ципа на гърба му?“.
Мисля, че само хора, които са работили в този жанр, разбират колко е крехка тази материя и каква дълбока отдаденост се изисква от читателя или зрителя, постигнал известен интелект и зрялост. Когато Колридж говори за „отхвърляне на скептицизма“ в своето есе върху фантастичната поезия, той е наясно, че скептицизмът не е балон, който може да се изхвърли от ума с минимално усилие. Той е оловна тежест, която може да се повдигне само с усилието на тежкоатлет — първо до гърдите и после с тласък над главата. Скептицизмът не е лек, той тежи. Разликите между продажбите на Артър Хейли и Х. П. Лъвкрафт вероятно съществуват, защото всички вярват в коли и банки, но е нужно изтънчено и дълбоко енергично интелектуално усилие, за да се повярва дори за момент в Нярлатотеп, Безликия слепец, надаващ нощния си вой. Когато някой ми каже: „Аз не чета фантазии, нито гледам такива филми, нищо в тях не е истинско“, ми става мъчно за него. Той просто не може да понесе товара на фантазията. Мускулите на въображението му са закърнели.
В този смисъл, децата са идеалната публика за хорър жанра. Ето ви парадокс: децата, които физически са доста слаби, отхвърлят тежестта на скептицизма с лекота. Те са истински факири на невидимия свят — напълно разбираем феномен, когато вземете предвид тяхната гледна точка. Децата идеално си обясняват такива същества като Дядо Коледа (той умее да се смалява, за да мине през комина, ако пък няма комин, има го процепът на пощенската кутия, ако и кутия няма, има го разстоянието под вратата); Великденското зайче; Господ (едър тип, на бая години, бяла брада, трон); Исус („Как според теб е превърнал водата във вино?“, попитах сина си Джо, когато той — Джо, не Исус — беше на пет; според Джо, той трябва да е имал „нещо като някаква вълшебна съставка, нали разбираш?“); дяволът (едър тип, червена кожа, копита вместо крака, заострена опашка, злодейски завити мустаци); Роналд Макдоналд; Кралят на Бургерите; Елфите на Киблър; Дороти и Тото; Самотният ездач и Тонто, и още хиляди… Повечето родители си мислят, че разбират отвореното съзнание на децата си доста добре, но се заблуждават, и все се стараят да им спестят нещата, които твърде много намирисват на ужас или хорър (филмът „Челюсти“ например беше сложен в категория „Препоръчителен родителски контрол — може да е твърде напрегнат за малки деца“), понеже вярват, че да оставят децата си да видят истински хорър филм, би било също толкова лошо, колкото да им връчат истинска граната.