Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
А той очевидно си даваше сметка, че тя не заслужава всичките тези усилия.
Трябваше да му бъде благодарна. Всяка друга проява би била детинщина.
— Много ви благодаря за съдействието — каза, като се изправи и му протегна ръка.
Холдън остана загледан в нея за момент, после я пое и я разтърси.
— Няма за какво, госпожице Рафърти. С удоволствие ще ви помагам, когато се наложи.
Ако наистина искаш да ми помогнеш, би могъл да внесеш един-два милиона в сметката ми и да престанеш да ми начисляваш седемдесет долара месечно за привилегията да я използвам безлихвено, мислено отбеляза тя. А на глас каза:
— Когато човек работи на две или дори три смени, както аз, му е трудно да следи финансовите си дела. Често ми се случва да получа чек, който даже не се сещам да осребря. — Това беше плоска лъжа. Веднага би могъл да провери, че първото нещо, което правеше с точността на часовник, бе да прибира парите си от ресторанта всеки петък.
— Разбирам.
В това тя изобщо не се съмняваше.
— Но сега ще се опитам да бъда по-прилежна.
С мъка си проправи път по тясната пътека, заобиколи стола и се отправи към отворената врата.
— Отново искам да ви благодаря, господин Бенингтън — каза, снишавайки глас, докато произнасяше името му, тъй като вече се намираха в главното фоайе на банката и не й се искаше някой от присъстващите да заподозре, че има финансови проблеми, а по-скоро да остави впечатление, че току-що си е открила влог с голяма сума, който има нужда от особена защита.
Той кимна сковано.
— Надявам се да ви видя скоро, госпожице Рафърти. Или по-скоро, не чак толкова скоро. — Закачката беше едновременно непохватна и очевидно разкриваща истината.
Искаше й се да го удуши заради това. Но крайно време беше да се изправи лице в лице с факта, че няма право да обвинява никого заради плачевното си финансово състояние.
Колкото по-скоро поемеше отговорността си за него, толкова по-бързо щеше да го остави зад гърба си.
Всичко зависеше от Фил Карсън.
В много реклами на перилни препарати се говореше как се отстраняват петна от кръв, шоколад или вино, но в никоя от тях не се споменаваше за засъхнали следи от повръщано.
Джос измъкна подгизналата си тениска презглава, обърна я и я смачка на топка, така че мокрото петно да остане навътре. Сетне я хвърли в коша за пране и забърза обратно към стаята на Барт, където малкият се превиваше от болезнени коремни спазми.
— Как си, приятелче? — попита нежно, като остави коша, и приседна на ръба на леглото му. — По-добре ли си?
— Не — прошепна детето. — Но бих изпил една кока-кола.
Сега й изглеждаше съвсем мъничък. Толкова невинен и уязвим. Което й напомни, че се захвана с тази работа поради една-единствена причина: любовта й към децата. Не си падаше особено по пакостниците и определено имаше съмнения дали за Колин не беше прекалено късно, но Барт бе успял да докосне най-съкровените кътчета на душата й.
— Разбира се — отвърна, спомняйки си сиропа от претоплена кока-кола, който майка й изсипваше върху кубчета лед и й даваше да пие всеки път, когато повръщаше. — Отивам долу да заредя пералнята и после ще ти донеса.
— И малко шоколадови бисквити.
Не ставаше въпрос за безвкусните боклуци в кутии, с които Дийна обикновено караше детегледачката да храни децата й, но в момента нея я нямаше, а Джос бе готова на всичко, само и само да накара бедното хлапе да се почувства по-добре.
— Дадено, но само няколко.
Понесе коша към пералнята, готова за пореден път да направи нещо, което не бе включено в задълженията й. Затова бе изумена, когато се натъкна на огромна купчина, препречваща пътя й към машината, на върха на която беше поставена бележка с името й, изписана с плътен черен маркер.
Почти сигурна за онова, което следваше, тя взе листа.
„Джос, раздели цветното пране от бялото и го изпери само в студена вода.“
Без моля, отбеляза мислено. Не че това щеше да я накара да се почувства по-добре. За момент обмисли възможността да се обърне и да напусне пералното помещение, сякаш изобщо не е слизала тук и не е видяла бележката, но доколкото й бе известно, Дийна Оливър бе монтирала камери из цялата къща и следеше всяко нейно движение.
Така че най-добре беше да прави каквото й е наредено, поне докато е на работа, и да бяга колкото може по-надалеч през свободните си дни.