Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Това „Макс Азриа“ ли са? — Слава богу, че ги има тези срещи всеки вторник вечерта. Това беше единственият начин Лорна да получи някакво материално удоволствие в последно време.
Естествено, удоволствие беше да намалява дълговете си, но можеш ли да пъхнеш краката си в стопяващи се борчове и тотално да промениш настроението си? Няма начин. За това й бяха необходими обувки. Хелън кимна и й подаде кутията.
— Знаеш ли, наистина са страхотни, но нещо не са ми удобни. Пробвай ги ти.
Лорна ги обу и веднага установи, че й прилепват като втора кожа.
— О, господи! Да не би да са масажиращи? — Направи няколко крачки. — Пасват ми идеално. — Хрумна й, че забележката може би не е особено любезна, след като приятелката й току-що бе споделила, че не се чувства комфортно в тях, затова додаде припряно: — Вероятно е заради деформираното ми стъпало.
— Или по-скоро заради моето — усмихна се Хелън. — Сега ми подай онези „Миу Миу“. Впрочем къде е Сандра? — попита, отваряйки кутията.
— Обади ми се преди час и каза, че няма да може да дойде тази вечер — отвърна Лорна. — Стори ми се много странно. Първо се оправда с някаква среща, а в края на разговора спомена, че била болна. Не съм сигурна кое от двете е вярно. Надявам се, че не аз съм причината да страни от нас.
— Разбира се, че нямаш нищо общо. — Хелън се пресегна през масата и отново наля вино в чашите. — Вероятно е много заета.
Лорна кимна, макар да не бе убедена.
— Очакваме ли някого другиго? — попита Хелън.
Като се имаше предвид късният час, беше доста съмнително, но все пак имаше още една жена, която се бе обадила.
— Позвъни ми Пола някоя си — отвърна Лорна, опитвайки се да си припомни фамилията. Беше доста необичайна и напомняше за някакъв празник. Не беше Пола Кристмас. Миг по-късно се сети: — А, да, Валънтайн. Пола Валънтайн.
— Толкова е смешно. В началото си мислех, че на нашите срещи ще се събират много повече жени, но явно останалите предпочитат да пазят страстта си към обувките, натъпкана в килера. — Хелън се разсмя. — Ако мога да се изразя така.
— Има и такива, чиято мания отдавна не се побира там и е плъзнала и из останалите стаи. В буквалния смисъл.
На вратата се почука толкова силно, че картините по стената се залюляха леко.
Двете жени се спогледаха.
— Очакваш ли тази Валънтайн да дойде? — с едва доловима усмивка попита Хелън.
Лорна се засмя и колебливо тръгна към вратата, за да погледне през шпионката.
Малкият кръгъл отвор винаги й се бе струвал безполезен, но това никога не бе имало такова значение, както в този момент. Единственото, което можеше да види, беше закръглен силует в коридора, очертан от мъглявата светлина на стълбищната лампа.
— Предполагам, че е тя — прошепна Лорна.
— Смяташ ли да я пуснеш да влезе? — също шепнешком попита Хелън и избухна в смях.
Лорна я последва.
— Ставам истинска параноичка — каза тя, пое дълбоко дъх и отвори вратата.
Жената, застанала пред нея, беше изключително висока. Перуката не би могла да бъде по-очебийна, дори да бе направена от захарен памук. Гримът беше ярък и изпъкващ, точно както и адамовата ябълка. Роклята, от друга страна, беше невероятна — изглеждаше като работа на „Шанел“, въпреки че размерът категорично отхвърляше подобна вероятност. Но обеците и перлите на същата дизайнерка бяха напълно автентични и имаха за цел да илюстрират значението на понятието ирония много по-добре от всичко, което бе виждала през живота си.
За момент я обзе паника и се зачуди какво да предприеме. Нямаше нищо против транссексуалността, но краката на този приятел бяха поне два пъти по-големи от нейните. Каквото и да носеше в тази огромна копринена чанта на „Шанел“, със сигурност не беше номер трийсет и седми.
— Здрасти — поздрави тя по-уверено, отколкото се чувстваше вътрешно. — Вие сигурно сте Пола Валънтайн?
Мъжът — по дяволите, в това нямаше никакво съмнение! — разтвори широко очи и я изгледа с мълчаливо изумление, после надникна над рамото й към стаята, където Хелън се бе отпуснала на дивана. Сякаш се опитваше да измери групата и числеността й не го устройваше.
Тишината ставаше все по-неловка.
— Пола? — повтори Лорна. Очите му не бяха точно като на елен, осветен от автомобилни фарове. По-скоро наподобяваха очите на мъж зад волана, който внезапно е забелязал животно на пътя. — Пола Валънтайн?