Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Добре, добре. Разбрах какво се опитвате да ми кажете — кимна тя примирено. — Наистина. Но поне този път бихте ли могли да приемете чека? — Засмя се с надеждата, че смехът й звучи непринудено. — Издаден е от ресторант „Джико“. Той се ползва с добро име в града. Нали не се съмнявате, че може да е недействителен?
— Няма как да го проверим. — Лъжеше. Естествено, че имаше начин.
Лорна въздъхна.
— Тогава можете ли да изчакате един ден? Само един ден? Сигурна съм, че дотогава нещата ще се изяснят.
Холдън кимна неопределено и каза:
— Проблемът е, че има още три чека. — Отново започна да пише по клавиатурата. В малкото помещение тихото тракане звучеше някак си тревожно гръмко.
Лорна почувства как у нея нещо се стегна. Още три чека? За какво? Започна да мисли трескаво. Обикновено използваше кредитните си карти, поради което се чувстваше толкова гузна след всяка покупка, така че къде би могла да подпише още три чека, при това само за изминалата седмица?
„Мейси“. Оттам идваше първият. Но той беше, за да покрие глобите от четиридесет долара за ненавременно плащане, което със сигурност беше… е, ако не благородно, то поне разумно.
А вторият… къде? О, да бе, в супермаркета. Ставаше дума буквално за два долара и десет цента. Ама наистина буквално. Беше си купила литър и половина мляко и пакетче дъвки.
За другите обаче нямаше никакъв спомен.
— Този за два и десет в крайна сметка ще ви струва трийсет и пет долара — продължаваше да говори Холдън. После обърна сините си очи към нея и каза: — Не ви ли се струва смешно?
— Дали на мен ми се струва смешно? — Шегуваше ли се с нея? — О, разбира се, че точно на мен ми изглежда именно така. Което е естествено, нали? Дори тригодишно дете ще погледне на нещата по този начин. Въпросът е защо ни го причинявате?
— Такива са условията…
— Престанете да се оправдавате с условия, на които сте се съгласила преди хиляда години! — Чу думите си, почувства се неловко и се опита да овладее истерията си. — Много добре знаете, че договорите съдържат страници със стотици думи, изписани с толкова дребен шрифт, че е почти невъзможно да ги разчетеш.
Мъжът отново сведе глава — жест, в който бързо се бе научила да разпознава съгласие с факта, че банката всячески се опитва да прецака клиентите си.
— Не мога да престъпя правилата.
— Както и аз не мога да променя фактите — махна с ръка към компютъра му Лорна. — Сам виждате положението ми. Не искам да плащам глоби за просрочване, нито пък да връщате обратно чековете ми, така че какво друго бих могла да направя? Дали пък не ме извикахте тук с единствената цел да ме унижите?
Холдън Бенингтън Трети първо изглеждаше изненадан, а после — обиден от обвинението.
— Опитвам се да ви помогна!
— Високо оценявам усилията ви — каза му напълно искрено, макар и за собствените й уши да прозвуча като неприкрит сарказъм. — Не, говоря сериозно.
— Можете ли да ми обещаете, че отсега нататък, преди да подписвате чекове, първо ще проверявате сметката си, за да сте сигурна, че разполагате с достатъчно средства? — Изведнъж й заприлича на десетокласник, който играе ролята на притеснен родител в училищна пиеса.
Въпреки всичко, това я трогна. Действително изглеждаше загрижен за положението й. И очевидно се опитваше да й помогне. А тя се бе държала като истинска кучка.
— Обещавам — зарече се Лорна. — Честна дума! — На върха на езика й беше да му разкаже за Фил Карсън, но се опасяваше да не прекали. Нямаше нужда да размахва проблемите си като кукли в телевизионно шоу, не и докато не мине достатъчно време, за да бъде сигурна, че програмата ще се задейства. Не, много по-добре е да остави нещата такива, каквито са, и да бъде благодарна, че поне за момента няма да плаща глоби за необезпечените си чекове.
— Много добре — кимна той, натискайки още няколко клавиша върху клавиатурата. После се обърна към нея триумфално: — Успях да отхвърля още две глоби за превишаване на кредитния лимит.
Ликуването му, поне за нея, изглеждаше преждевременно.
— Две? Това означава ли, че ме заплашват поне още толкова?
— Опасявам се, че е точно така.
— Седемдесет долара?
Холдън кимна.
— Не мога да отменя всички.
Искаше й се да му изкрещи: „И защо не?“, но какво значение имаше дали се дължи на невъзможност или нежелание? Нямаше начин да промени решението му.