Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
Очите на мъжа се разтвориха още по-широко, преди най-сетне да кимне утвърдително.
След още не повече от две секунди положението стана нетърпимо и Лорна се обърна неуверено към Хелън, която бе извадила мобилния си телефон и го държеше насочен като оръжие. Капакът му беше отворен и показалецът й докосваше бутоните. Това беше добре, тъй като се опасяваше, че може да се наложи да й направи знак да позвъни на 911.
Преди да се стигне дотам, Пола Валънтайн се извърна и хукна да бяга, тропайки оглушително с обувките си по стълбите.
Лорна стоеше изумена на прага, докато входната врата не се затръшна с трясък. Едва тогава се върна при Хелън и каза:
— Мисля, че стилът ни не й допадна.
И двете отново се разсмяха.
Приятелките прекараха дълга вечер в приказки и смях, като междувременно изпиха две бутилки вино и кана кафе. Вече минаваше един след полунощ, когато Хелън стана да си върви.
Съдейки по степента си на опиянение, Лорна предположи, че е изпила лъвския пай от виното, тъй като през последния час Хелън мина изцяло на вода.
Затова, когато отиде в кухнята и видя някаква кола да напуска паркинга след ЯМЖ-то на приятелката й, първоначално не си помисли нищо. Едва по-късно, щом й хрумна, че вероятно това е същият автомобил, който бе забелязала миналата седмица, реши, че започва да си въобразява някакви неща.
Но тази мисъл я тормозеше и не й даваше да заспи. Най-сетне, малко след два часа, когато съвестта й говореше, че е много по-добре да изглежда като глупачка, предупреждавайки Хелън за опасност, която може изобщо да не съществува, отколкото да пренебрегне нещо, което може да се окаже истински рисковано, набра телефонния й номер, за да й каже, че може би я следят.
Глава 11.
Хелън се събуди стреснато от саундтрака към сериала „Чародейки“. Беше мобилният й телефон. Тази мелодия бе избрала за групата от свои познати. Струваше й се забавно. За сериозните политически обаждания звучеше Пета симфония на Бетховен.
Побърза да вдигне, за да прекъсне звука, и погледна към Джим, който спеше до нея. Хъркането му бе в състояние да разтресе не само стъклата, но и дограмата на прозорците. Слава богу, че обикновено той си лягаше в неговата спалня. Тази нощ беше просто съпружеска визита, явяваща се част от цената за материалното й благополучие, която от време на време единият от двамата трябваше да плаща.
Докато я събличаше, той искаше да бъде уверен, че е престанала да взема противозачатъчни, и тя бе потвърдила. А това беше абсолютна лъжа. Но не забрави за всеки случай да премести таблетките от чекмеджето на нощното шкафче в кутия от обувки в гардероба си. Учудена бе, че до този момент не ги бе открил. Бяха изминали два дни от арестуването й и разкриването на причината, провокирала скандала между тях.
Отдръпна се от него, изпитвайки смесица от емоционално отчуждение и трепет от сексуалните му способности. Беше като награда, задето послушно изпълнява съпружеските си задължения.
— Ало?
— Хелън? — Гласът беше женски. От единствената изречена дума й бе трудно да определи кой се обажда, въпреки че й се струваше много познат.
Това невинаги беше за добро.
— Кой е? — попита с настойчив шепот, прекосявайки стаята боса, за да не събуди Джим.
Един господ знаеше какво би си помислил за това среднощно обаждане.
Всъщност тя също не знаеше какво да очаква.
— Кой се обажда? — попита бързо, преди да даде възможност на жената от другата страна да отговори на първия й въпрос.
— Лорна Рафърти — отвърна гласът, разпръсквайки мистерията. — Много съжалявам, че ти звъня толкова късно.
Хелън отпусна рамене облекчено. От какво изобщо се беше уплашила? Кой бе очаквала да я потърси? Майка й или баща й? От магазин „Ормондс“? Или може би…
Джералд Паркс?
Бинго.
Опитваше се да не се сеща за него, но дори от името му й се повдигаше.
— Лорна — каза тихо, вече по-спокойна, но притеснена от спомена за Джералд. — Наред ли е всичко?
— Надявам се. Или поне така ми се иска. Господи, сигурно ще ме помислиш за голяма идиотка, задето те безпокоя в такъв час. — Звучеше объркано, сякаш не може да подбере подходящите думи. — Може би трябваше да изчакам до сутринта. Или до следващата седмица…
— Какво има, скъпа?
— Ами, добре. — Лорна си пое дълбоко дъх и прошепна от другата страна на линията: — Ще ти го кажа направо, въпреки че може да не означава нищо.