Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
Хелън започна да се притеснява.
— Виж, кажи ми какво става?
— Струва ми се… Мисля, че някой те следи. Имаш ли собствена охрана или нещо подобно?
— Не. Защо?
— Помислих си, че щом съпругът ти е публична личност и е политик, сигурно специалните служби са ти осигурили наблюдение…
— Имах предвид, защо реши, че някой ме следи? — Хелън си даваше сметка, че говори остро въпреки волята си, но бе имала същото неприятно чувство и за нея бе шокиращо да чуе подозренията си, изречени гласно от някого, с когото себе запознала наскоро.
— Миналата седмица, когато за първи път дойде у нас, някакъв мъж се бе облегнал на стара кола, паркирана пред блока, и гледаше точно към моя апартамент. Именно затова бях толкова нервна всеки път, когато някой почукаше на вратата.
Хелън си спомняше много добре. Лорна се бе взирала през прозореца в продължение на двайсетина минути. Дори си бе помислила, че очаква приятеля си или някой друг след срещата им.
— Както и да е — продължи приятелката й. — Наблюдавах дали е там, или си е тръгнал, но не мога да ти обясня защо, и забелязах, че потегли веднага след теб. Първоначално реших, че е Сандра…
— Но не беше тя, нали?
— Не. Беше си забравила нещо у дома и се върна веднага, след като ти си тръгна.
Необясним страх сви стомаха на Хелън.
— Това ли е всичко? — попита с неприятното предчувствие, че има още нещо.
Оказа се права.
— Как да ти кажа, същото се случи и тази вечер. Пак тази кола и всичко останало. Естествено, може да е просто съвпадение. Може и други хора да си устройват срещи всеки вторник вечерта и аз да си въобразявам. Дори човекът може да е бил друг.
Хелън се съмняваше.
— Можеш ли да опишеш как изглежда?
— Рус. Невзрачен. Без нещо, което да го отличава от останалите. Среден на ръст, със средно тегло. Нищо особено.
Джералд Паркс.
— Забелязала ли си да носи фотоапарат?
— Не. — По този въпрос Лорна беше категорична. — Просто се беше облегнал на капака на колата, скръстил ръце пред гърдите си. Не мисля, че трябва да се притесняваш от някакви компрометиращи снимки. В края на краищата не си вършила нищо нередно.
Не и този път.
— Благодаря ти, че сподели с мен — каза, мислейки, че това трябва да е някакво съвпадение. Джералд Паркс не беше от срамежливите. Ако я преследваше, щеше да се изправи лице в лице с нея. В крайна сметка той искаше само пари.
Очевидно параноята й бе заразителна и Лорна я бе прихванала. Щеше да бъде по-предпазлива, но не искаше току-що започналото приятелство да бъде помрачено от подозрения.
— Понякога местните фотографи нямат нови истории и ме преследват с надеждата да попаднат на нещо. — И понякога го намираха. — Много е дразнещо, но не е нещо, което да ме притеснява.
От другата страна на линията Лорна въздъхна:
— Какво облекчение. Виж, наистина съжалявам, че те събудих по това време. Сигурно ме мислиш за абсолютна глупачка.
Хелън се засмя.
— Съвсем не, разбира се. Смятам, че си приятелка, на която може да се разчита, и много ти благодаря.
След като затвори телефона, тя се върна в леглото и дълго се взира в светлите отблясъци от автомобилните фарове върху тавана на спалнята. Беше в собствената си стая, в своята светая светих. Единственото място, където можеше да си позволи да бъде себе си. Но присъствието на Джим променяше напълно нещата.
Още един лош знак за положението на брака им.
Измъкна се от кревата и прекосявайки тихо студения дървен под, застана пред прозореца. Искаше й се да го отвори, да пусне свежия летен въздух вътре заедно с аромата на жасмин, за който със сигурност знаеше, че е разцъфнал, защото сама го бе засадила. Но не можеше да отвори прозореца, защото алармата щеше да се включи.
Вместо това се облегна на тесния перваз и се загледа към виолетовото небе, блещукащите отгоре звезди и бледото сияние на разбуждащия се град.
В такива моменти копнееше за необятния небосвод от детството си, толкова плътно обсипан със звезди, сякаш някой бе разсипал захарница върху покривката на масата. Почти усещаше зеленото ухание на Западна Вирджиния и едва устояваше на изкушението да скочи в колата и да се отправи на северозапад, за да му се наслади поне за час.
Естествено това нямаше как да се случи. Нямаше никаква работа там и ако отидеше, за което несъмнено щяха да научат най-неподходящите хора — това щеше да повдигне въпроси, на които не би желала да отговаря.