Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Аз съм Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“ в Бетесда.
Под порива на някакъв глупав импулс, на какъвто не се бе поддавала, откакто беше в седми клас, реши да разиграе сценката с приятелката.
— О, може би търсите Лорна? — От стремежа й да преправи гласа си се получи някакъв среден акцент между британски английски и диалект от Ню Джърси.
Последва продължително мълчание.
— Нали не мислите, че ще ме заблудите с този смешно изопачен говор? — попита Холдън.
Лицето й пламна, но продължи с опита си:
— Моля? — Колкото по-малко говори, толкова по-добре. Придърпа ризата си и покри с нея слушалката, както бе виждала да правят по телевизията, когато не искаха да разпознаят гласа им.
Но не каза нищо повече, а просто остана в тази глуповата поза, очаквайки Холдън Бенингтън да направи следващия си ход.
— Я стига, госпожице Рафърти! Слушал съм толкова пъти съобщението ви на телефонния секретар, че разпознавам всеки нюанс в гласа ви. — Кратко мълчание. — Не можете да ме излъжете.
— Тя не е тук — изрече, стопляйки плата с дъха си. — Да й предам ли нещо?
Поредната продължителна пауза.
— Да. Бихте могли да кажете на госпожица Рафърти, че е звънял инспекторът от банката й…
Лорна едва потисна желанието си да му напомни, че е само помощник-инспектор.
— … и трябва да ми се обади колкото може по-скоро. Може би съм намерил възможност да й спестя много пари от глоби за необезпечени чекове.
— Така ли?
— Точно така. Предайте още на своята… хммм… приятелка госпожица Рафърти, че ако не го направи веднага, ще върна чековете и ще определя глоба в размер на трийсет и пет долара, каквато плащат всички при подобни обстоятелства.
Лорна беше наясно, че трябва да ограничи до минимум загубите си, но не устоя на изкушението да попита:
— Това ли беше поверителният разговор? Предполага се, че не би трябвало да оставяте съобщение, което може да бъде чуто от друг, освен от титуляря на сметката.
— Което и бих направил при други обстоятелства — увери я той и затръшна телефона, без да си прави труда да й каже „дочуване“.
Гадняр.
Затвори очи и започна трескаво да мисли. Беше я разкрил. Естествено. Трябва да е малоумен, за да не се досети. Колко глупаво от нейна страна да използва такъв невероятен акцент и да се надява, че някой ще се хване. По дяволите, заслужаваше да изгуби възвръщаемите такси.
Само дето никак, ама никак не можеше да си го позволи.
— Ще й предам — каза на себе си с горчив сарказъм, звучейки като Дик ван Дайк от „Мери Попинс“. Слава богу, че бе прекъснал връзката.
Затвори телефона, замисли се за момент, после направи това, което трябваше.
Забърза към банката.
Около седем минути по-късно вече стоеше пред вратите на Федерална банка „Монтгомъри“. Задържа за момент дъха си, преди да влезе с обичайната си походка, сякаш просто бе дошла да провери за какво я търси Холдън Бенингтън.
Очакваше да го види още с влизането, но тъй като това не стана, леко се стъписа. Още по-учудена остана, когато някой леко я потупа по рамото.
— Госпожице Рафърти?
Извърна се и се озова лице в лице с него.
— Стана доста бързо.
Страните й поруменяха.
— Кое?
Той задържа погледа си върху нея още няколко секунди, след което предложи:
— Бихте ли дошли с мен в офиса ми, за да поговорим?
Лорна го последва през фоайето, което миришеше на хартия и мастило. Никое друго място не я бе карало да се чувства толкова потисната, откакто преди петнайсетина години бе прекосила коридорите на основното училище. Обзета от нежелание да покаже притеснението си, подхвърли нехайно:
— Когато преди малко прослушах разговорите си, разбрах, че сте ме търсили, затова реших да намина, тъй като бездруго се намирах наблизо.
— Живеете в квартала, нали?
Тя повдигна рамене.
— На около двайсетина минути път пеша. Или там някъде.
— Обзалагам се, че бихте могли да пробягате разстоянието и за по-малко. — Имаше вид на човек, който с усилие сдържа усмивката си.
Ако не водеше просто разговор с него, със сигурност би го попитала какво, по дяволите, има предвид. Но от друга страна, ако продължаваше да се преструва, че не знае за какво става въпрос, изобщо не би трябвало да обръща внимание на думите му. Просто щеше да поддържа впечатлението, че си говорят за незначителни неща.