Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
Нейната мечта беше да пътува по света, да посети места, които беше виждала само във вехтите книги в общинското училище във Фелинг. Да отвори свой собствен бизнес, да направи живота си съвсем различен.
Да бъде госпожа Блеър в съзнанието й дотолкова се оприличаваше със смъртта, че стомахът й се свиваше болезнено дори от самата мисъл, че подобно развитие на нещата е възможно. Затвори електронната поща и понечи да изключи компютъра, когато забеляза, че прозорецът на сайта Gregslist, в който момчетата бяха поместили съобщението си, все още е отворен. Очевидно беше местен и бе пълен със светски събития и клюки.
Може би това беше нейният късмет.
Изписа в полето за търсене „Поддържаща група за неделни срещи“. Пред нея се разгърна дълъг списък.
О, страхотно!
Но щом го прегледа, установи, че в повечето случаи става въпрос или за религиозни сбирки, или за срещи на хора с проблеми. Не беше нито фанатично вярваща, нито страдаше от някакви зависимости. По дяволите, дори не бе имала възможност да изпие първата си глътка шампанско тази вечер, затова прецени, че приобщаването й към която и да било от тях би било катастрофа.
Имаше Клуб на скиорите, които се събираха в „Дюпон, Съркъл“ всяка неделя в три часа следобед. Ако вземеше метрото на отиване и на връщане, би могла да убие няколко часа. Пък и нямаше изгледи да отидат на ски скоро. В края на краищата беше лято и горещо като в ада.
Кликна върху линка и изписа електронния си адрес за повече информация.
После написа същата информация за евентуални срещи във вторник. Все същият асортимент от интереси — волейбол, бадминтон, софтбол и боулинг. Имаше и група към Епископалната църква, намираща се от другата страна на улицата, но вече бе опитвала и се бе оказало дори по-депресиращо, отколкото да прекарва времето си с Дийна Оливър. Продължаваше да сърфира, докато накрая видя най-странното и съдбовно съобщение, на каквото изобщо някога бе попадала.
Клуб на анонимните шопинг маниачки…
Прочете целия текст с нарастващ интерес. Фактът, че носеше номер трийсет и шест и половина, би могъл да се окаже проблем, но вероятността да става въпрос за група жени, които седят и разговарят за потискащи неща, не беше голяма. Все пак щеше предварително да се увери, че номерът на обувките й няма да представлява пречка. Наоколо имаше много първокласни магазини, където би могла да намери обувки с подходящия размер на немного висока цена. Щеше да й струва единствено повече търсене и доста ходене. За щастие и двете щяха да й осигурят възможност да прекара достатъчно време извън дома на семейство Оливър и дори само поради тази единствена причина начинанието й изглеждаше идеално.
Глава 10.
— Госпожице Рафърти, аз съм Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“. Обаждам ви се отново. Има конфиденциален въпрос, който трябва да обсъдим. Ако ми позвъните на номер 202-555-2056 колкото може по-скоро, ще ви бъда много благодарен.
— Съмнявам се — нехайно подхвърли Лорна на телефонния секретар, преди да натисне бутона „изтриване“. Холдън Бенингтън вече й се бе обаждал, когато кредитният й баланс бе излязъл на червено, с надеждата, че може би разполага с чекове или допълнителни доходи, с които да покрие разликата. Всеизвестно беше, че за всеки банков инспектор това е точка в негова полза, но тя беше убедена, че той просто се опитва да получи повишение на заплатата си, въвличайки в плановете си Момичето с огромните дългове.
Беше се срещала с него няколко пъти в банката и бе поразена от неговата педантичност. Вероятно беше в края на двайсетте си години, но излъчваше сериозност, която му придаваше вид на доста по-възрастен. Въпреки това… лицето му бе привлекателно и навярно бе добре сложен под строгия костюм от „Брукс Брадърс“, но кой би могъл да знае със сигурност?
Можеше ясно да си го представи след четиридесет години, когато щеше да звучи и да изглежда по същия начин, размахващ пръст към всеки клиент, който бе имал неблагоразумието да надхвърли кредитния си лимит. Сякаш банката губеше от това.
Телефонът иззвъня.
Лорна реагираше импулсивно на всеки звън и веднага вдигна слушалката, за което мигом съжали.
— Госпожице Рафърти, радвам се, че ви хванах.
Разбира се, беше Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“.
Наистина я беше хванал.
— Извинете? — подхвана въпросително, без да е сигурна дали да разиграе грешен номер, или пък да се представи за приятелка, която случайно се е озовала до телефона, докато Лорна отсъства. Или пък да махне с ръка и да поеме удара.