Диви кинозвезди

Осми епизод

Следващата серия на филма ни отведе в другата крайност. От тучния, зелен килим на Англия — в Сонорската пустиня, известна с необичайния си пейзаж. За повечето хора думата „пустиня“ означава област с много тежки климатични условия, безводни земи, голи скали и пясъци, изобщо място, враждебно на всякакви форми на живот. Това, разбира се, е вярно в някои случаи, но има и пустини с особена красота, в които много растения и животни са се приспособили чудесно към суровата околна среда. Един от тези необикновени райони на планетата е Сонорската пустиня в югозападната част на САЩ, където на площ хиляди и хиляди квадратни километри гъмжи от диви животни и е осеяно с редки видове кактуси, а в определен сезон — и с безброй разкошни цветя. Отидохме да правим снимки там, за да покажем, че пустинята не е толкова ужасна, колкото си мислят хората.

В екипа влизаше Родни Чартърс, когото галено наричаха Родърс — набит мъж, свикнал да върши всичко бегом, дори когато е натоварен с тежките снимачни съоръжения. Винаги усмихнат дори в най-трудните минути, той имаше удължени очи, които му придаваха почти азиатски вид.

Партньорът му — Малкълм Крос, бе красив младеж с дебели мустаци и приличаше на онези порядъчни снажни англичани, които създадоха Британската империя. (След като се разделихме, той специално ми писа, за да изрази задоволството си от съвместната ни работа. Дори завършваше писмото си с думите: „Прибрах се вкъщи в такова добро настроение, че съпругата ми забременя“.

Йън Хендри, нашият звукооператор, имаше тънка брадичка и сантиментални очи, като елф на средна възраст. Въпреки отчаяната си физиономия на прокуден от царството на феите, той си вършеше работата с голямо старание.

Първият ни ден в Сонорската пустиня бе изпълнен с вълнуващи преживявания. Не можахме да добием представа за пейзажа, понеже пристигнахме през нощта, и още призори на другия ден се натъпкахме в колите, за да разгледаме избраните от Аластър места за снимки. Най-напред ни направи впечатление разкошното небе — бледорозово, преливащо в кървавочервено около изгряващото слънце, изпъстрено със светлолилави и жълти облачета. На този фон се открояваха силуетите на армия от гигантски кактуси цереус, изправени като фантастични бодливи свещници, някои с корона от цветове в слонова кост с жълти точки в средата. Цереус са най-величествените кактуси в света — растат до петнадесет метра на височина в обширни гори. Те достигат зрелостта си още когато са два-три метра — вече петнадесетгодишни. Отдалеч изглеждат на зелени ивици, сякаш са обвити в едро рипсено кадифе. По всяка ивица стърчат снопчета твърди черни бодли като игли за подкожни инжекции. Бодливият гигант расте бавно. Започва от семенце и през първите няколко години е подложен на големи рискове, защото трябва да устоява на резки температури — от непоносима горещина до мраз, да издържа на суша и на наводнения. През този период може да го стъпчат и унищожат сърни или да го прекършат и изядат зайци и плъхове. Превъзмогне ли тези опасности, вече се развива бавно, но сигурно. На седемдесет и пет или сто години е висок от четири до седем метра и започва да се разклонява във форма на свещник. Броят и разположението на клоните са различни. Цереусът има от два до двадесет или даже до петдесет клона. Подобно на другите кактуси той е сочен, месест и побира като голяма бодлива бъчва огромно количество вода в стъблото и клоните си. Има дебела восъчна обвивка, която му осигурява идеални условия за задържане на водата. Бодлите наистина го закрилят от сърни и дебелороги овни, но освен това, понеже растат много нагъсто, правят добра сянка на стъблото и клоните, и задържат хладина през силните горещини. Когато цереусът загине, месестите му части изгниват и се свличат. Остава скелетът — дървесна структура, подобна на плетена кошница, опора на бъчвообразното стъбло и на масивните клони. В скелетите могат да се намерят чудновати дървесни конструкции, дълги двадесет и пет тридесет сантиметра, а даже и повече, напомнящи холандски дървени обувки с уродлива удължена форма. Това са изоставени птичи гнезда. Поради големите си размери стъблото на кактуса поддържа температура, няколко градуса по-ниска през летните жеги, и създава отлични условия за гнездене на птици. Аризонският кълвач всеки сезон прави по няколко гнезда и превръща цереуса в бодлив многоетажен „жилищен блок“. Той издълбава дупка в стъблото, а кактусът (за самозащита) образува твърда дървесна обвивка върху наранената повърхност. Така се оформят чудноватите „обувки“ по скелета на кактуса. Напусне ли кълвачът, в гнездото се настаняват други крилати квартиранти — сови, мухоловки и пурпурни ластовици. В такива „многоетажни комплекси“ понякога живеят три-четири вида птици.