Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Обзе ни приказно чувство. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от оглушителния пукот на синия пламък, вятърът плавно ни отнасяше напред, а на около триста метра под нас се чуваше ясно разговор на хора, тракане на влак, лай на куче, мучене на добитък. Струваше ми се, че съм се гмурнал с шнорхел над някой риф в тропично море и лека вълна ме носи над кораловите градини. Далеч под нас, докъдето ни стигаше погледът, се простираше карираният от жив плет юрган на нивите, а тук-там се появяваше „тъмен риф“ на горичка или къщички, приличащи на детски играчки. Сянката на балона се плъзгаше по земята подобно на голяма синя гъба и плашеше добитъка, а конете започваха да препускат като на родео. Макар че балонът е подвластен на вятъра, човек има доста възможности да го управлява и Джеф ни показа това изкуство. На едно място скоростта на вятъра падна и той смъкна балона на около десетина метра над земята. Носехме се безшумно и леко като мъгла, дори дъното на гондолата закачи върха на гигантски дъб. Мярна се див заек, а множество питомни зайци се разбягаха, уплашени от нашето „шишкаво“, ярко оцветено превозно средство. На една горска поляна зърнахме две сърни, наострили уши в напрегнато очакване. Ято врани ни посрещна със силни крясъци на протест, че сме нарушили въздушното пространство над „тяхната територия“.
Божествено преживяване бе да летим на петнадесетина метра над селца, чифлици и вили, да надникнем в грижливо подредените задни дворчета, обсипани с цветя. Гърмежите на балона караха кучетата да изпадат в истеричен лай, а хората излизаха тичешком от къщите си и ни махаха за поздрав. Разбрали, че се чува доста добре и че можем да разменяме по някоя дума, те ни питаха накъде летим, и нашият отговор „не знаем“ им се струваше доста смешен. Минахме над селско училище и всички ученици, а подире им и учителят се юрнаха презглава да ни гледат. Те, естествено, се провикваха и ни питаха накъде летим. Ние, естествено, отговаряхме, че не знаем. Толкова им се видя смешно, че едно дете от смях дори се преметна презглава. Прелетяхме над изящно „замъче“ от червени тухли и с красив покрив от розови вълнообразни керемиди, с хубава градина от цветя и храсти — като в приказките. Дочули ревовете на нашия „дракон“, собственикът и съпругата му излязоха тичешком на двора.
— Колко е хубава вашата къща! — викнах на стопанката.
— А колко е хубав вашият балон! — любезно възкликна тя.
Горивото ни свършваше и се налагаше да кацнем. Обикновено, ако решите да се приземявате с балон, под вас има километри надалеч изкласили ниви с ечемик или пшеница, а дори и да се покажат ливади, там пасат стада истерични крави или овце, които получават колективно нервно разстройство, щом кацнете при тях. И стопаните им от своя страна изпадат в същото състояние. Най-сетне пред очите ни лъсна гола поляна — не ни пречеше нито жито, нито добитък. Трябваше да прелетим над голяма нива с ечемик и над един залесителен пояс и с майсторска маневра да се приземим на съвсем малката поляна. Вятърът обаче ни изигра лоша шега — внезапно спря и вместо да преминем ниско над нивата, умело да прехвърлим пояса от дървета и да кацнем едва ли не отвесно, балонът се устреми към земята. След безуспешния опит на Джеф да го издигне с по мощта на пламъка, гондолата ни се стовари в ечемика, направи гигантски подскоци като кенгуру един, два, три ужасни, умопобъркващи удара о земята, — после вятърът пое отново балона и безмилостно покосявайки хубавата реколта, в бръснещ полет ние се насочихме към застрашително надигащия се пред нас залесителен пояс. На Джеф не му оставаше нищо друго, освен да дръпне въжето за изпускане на горещия въздух. Нашият голям, лъскав и красив балон се сви и „предаде богу дух“, но в предсмъртните си гърчове кандилна гондолата настрани и ни натрупа на камара върху нещастния Крис. В агонията си балонът влачи гондолата още двадесетина метра, а ние продължавахме да се търкаляме, заплетени в живо кълбо, и да треперим от страх да не си счупим крак или ръка. Накрая „драконът“ спря и ние, изпонатъртени и бездиханни, изпълзяхме навън. Алуминиевото рамо за дистанционно управление бе изпокривено като тирбушон, но за щастие камерата и ние самите останахме здрави и читави, което, разбира се, беше най-важното. Джонатан, Пола и другите от екипа, които бяха следвали едва с автомобила нашия вихрен полет, с тревожни физиономии се затириха презглава към нас.