Хайка за вълци

Вършеше всичко това преднамерено бавно, по няколко пъти, и си говореше сам, за да разсейва тежките си мисли и да не ги допуска в себе си. Усещаше ги как витаят около него, как го дебнат от всички страни и напират да нахлуят в главата му. Но ето че стана единайсет часът, мина полунощ, а Мела не си дойде. Нямаше какво повече да прави, седна на леглото да чака и още със сядането мислите, които цялата вечер клечаха около него като глутница хищници с настръхнала козина и оголени зъби, стръвно се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го ръфат. Нямаше повече сили да ги пъди от себе си, легна по гръб и с някаква сладостна мъка ги остави да късат живи меса от тялото му. Мела няма да се върне тази нощ, викаха в един глас те, ще остане при Иван Шибилев, защото той…

Виелицата донесе откъм лявата му страна къс пушечен изстрел — пак — като ония къси и сухи звуци, които издават детските паткала, направени от парче бъз и кълчищена топчица. На стотина крачки от него стоеше на пусия Солен Калчо и на какво ли можеше да гръмне в тази виелица. В друг случай би застанал нащрек, очаквайки и при него да се появи дивеч, а сега изстрелът само събуди спомена му за друг един такъв къс и сух изстрел, който бе чул през 1945 година в задния двор на чифлика. Беше останала малко царевица на нивата, обраха я и я докараха с каруцата, обядваха в кухнята и Деветаков се качи горе да почине, а Николин отиде да обели царевицата. Седна в каруцата и за да пести време, хвърляше обелените кочани направо в отвора на пашовника. След около час ожадня и преди да влезе в кухнята, видя Деветаков да стои на пруста, както винаги след работа на полето измит, сресан и преоблечен. От ранна пролет изнасяше една малка полирана масичка и стол на пруста и в свободното си време сядаше там. На масичката винаги имаше разтворена книга, но Николин бе забелязал, че Деветаков не гледа в нея, а напред към полето, като че търсеше да открие нещо там или го бе открил и не можеше да му се нагледа. Николин много пъти бе се спирал зад гърба му, за да разбере какво гледа в полето, и не виждаше нищо особено, в ранна пролет — ниви, като застлани в безпорядък престилки, малки и големи с весел резедав цвят на покарала пшеница, тъмнокафяви със зелени ивици от слънчоглед или царевица, лете яркожълти, тъмнозелени и златисти, а сега черни като катранено море, пусто, спокойно и тъжно, по шосето, опънато като бял мост над това море, рядко се мяркаше човек или каруца, а там, където свършваше шосето, се виждаха селските къщи, бели и малки като бучки захар. Но Деветаков, опрял лакът на масичката и отпуснал глава на дланта си, все гледаше нататък с притворени срещу светлината очи. Николин пи вода, отново се върна в задния двор и пътьом чу пукот като далечен изстрел от пушка — пат. Качи се в каруцата и преди да седне, огледа полето. В селото имаше двама ловци и по това време често бродеха около чифлика. После, докато белеше царевица, си помисли, че изстрелът дойде откъм къщата, слезе от каруцата и погледна в предния двор — понякога ловците се отбиваха да му поискат вода. Нямаше никой, нямаше го и Деветаков на пруста. Николин изтегли на ръце празната каруца под навеса, поизпоти се и се качи горе да облече суха риза.