Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— Каде ще оставим?
Все още блед и разтреперан, Николин отвори вратата на спалнята и двамата положиха Деветаков в леглото му.
— Той мо̀ртав! — каза Малай, свали каскета си и постоя една минута до мъртвия с мрачно, непроницаемо лице. — Отиваш в село да кажеш на поп.
Той се върна при жена си, а Николин излезе на шосето и пое към селото. Не се сети да запрегне кабриолета или да възседне кон, а тръгна пеш. Слънцето вече залязваше, когато влезе в двора на покойната готвачка леля Райна. В къщи си беше само мъжът й, дядо Ставри, поприказваха и отидоха да съобщят на попа. Върна се в чифлика по тъмно, не посмя да влезе в къщата, където лежеше мъртвецът, и застана сред двора. От всички страни запълзяха сенки като безплътни същества, въртяха се около него и издаваха някакви глухи, зловещи звуци. Няма нищо, привижда ми се, казваше си той, за да се окуражава, но се въртеше заедно със сенките, да не би някоя да се метне на гърба му. Но ето че нещо го дръпна за дрехата откъм гърба, полази нагоре и застана на плещите му. Нямаше нито тежест, нито дъх, но го усещаше зад шията си и не смееше да посегне с ръка да го махне. Повдигна раменете си до тила, сгуши се и застана неподвижен, а онова нещо обхвана шията му и започна да го души. Напъна се да извика за помощ, но вместо вик, от гърдите му се изтръгна глухо стенание. Сенките ме душат, помисли си и опита да освободи шията си. Не напипваше нищо, а пръстите му срещаха съпротива и не можеха да откъснат от гърлото му онова, което го стискаше като клещи. И тогава зърна някаква мъждива светлина, която прозираше през тъмните клони на градинските дървета. Затича се към светлината и видя, че тя идва от прозореца на Малай. Спря пред прозореца и още със спирането онова нещо, което го душеше, отпусна гърлото му и на гърба му олекна. Мина му през ум да влезе при Малай и жена му, но никога не бе пристъпвал прага на къщата им, не посмя да го направи и сега.
Малай беше унгарец и никой не знаеше как и по какви пътища бе попаднал в този затънтен край. Беше петдесет и пет-шест годишен як мъж, с извит като клюн нос и кръгли, платинени очи. Такива очи, лишени сякаш от зеници и затворени за топлината на една душа, можеше да има само равнодушен човек или отчаян самотник. Ако тези очи бяха прозорци на душата му и човек можеше да надникне през зениците им, сигурно щеше да види една огромна пустота. Но те не се спираха на нечии очи повече от секунда и се насочваха някъде встрани, съсредоточени сякаш в собствената си пустота. В съчетание с клюнестия нос и омасленото работно облекло, напомнящо настръхнала перушина, те му придаваха вид на хищна птица, но вече остаряваща, примирена и равнодушна към всичко. И гласът му бе плътен и твърд без ония модулации, които придават звуковия образ на чувствата. Малко думи произнасяше, и то с ударения, скачащи от първата към последната сричка като по стълбица от горе на долу със затворени твърди гласни, но винаги в учтива форма: „Момко, ѐла малко а̀ко о̀бича!“
Така бе казал на Николин преди единайсет години, когато току-що бе дошъл в чифлика и минаваше покрай гаража на вършачката.
— Моля, бо̀ди добър, дай ра̀ка тука!
Николин разбра повече жестовете, отколкото думите му, и хвана винта, който му бе посочил. Малай бръкна до лакът в утробата на трактора, намести някаква част и каза: „Мѐрси, момко, сво̀боден!“ Николин виждаше трактор за пръв път и смайването му нямаше мярка, когато тази огромна машина започваше да пърпори и да се тресе само при завъртането на някакво ключе, частите се движеха и въртяха като живи, помещението се изпълваше с оглушителен трясък и дъхаща на прегоряло масло топлина. По едно време машинистът извади от горното джобче на омазаната си работна риза голям сребърен часовник, погледна го и отново го пусна в джобчето. Докато работеше, нито веднъж не погледна момчето и излезе, без да му каже нещо. Николин позяпа още малко трактора и също излезе, а в това време унгарецът вече влизаше в двора на пристройката, в която живееше с жена си. Всъщност не беше пристройка, а самостоятелна къща с две стаи, кухня и стъклена веранда отпред. Навремето старият Деветаков бе държал новата си вършачка цяла година в гаража, защото по този край не се намери човек да я обслужва. И когато го намери случайно във влака, предложи му такива условия, че унгарецът веднага ги прие и постъпи на работа в чифлика. Имаше жена и две деца, момченце Ференц и момиченце Жужа. След като завършиха основното училище в селото, пратиха ги да учат в града.