Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Ще ти поръчам кафе — извиках аз. — То ще те оправи.
Но не го оправи. Той го изпи, но кафето не можа дори да стигне до местоназначението си.
След това Уили полегна. Сложих на челото му мокра кърпа и той затвори очи и скръсти ръце на гърдите. Луничките стояха на лицето му като ръждиви петънца по шлифован алабастър.
Към единайсет и четвърт отдолу се обадиха по телефона, за да съобщят, че двама господа чакат с кола господин Старк, за да го откарат на митинга. Аз затулих с ръка слушалката и се обърнах към Уили. Той беше отворил очи и гледаше в тавана.
— За какъв дявол ще ходиш на този митинг? — казах. — Ще ги отпратя да си вървят.
— Не, ще отида на митинга — извести той със задгробен глас, без да сваля поглед от тавана.
Тогава аз слязох до фоайето, за да се отърва от двамата полувидни граждани, които бяха готови и в гроба да влязат с кандидата, само и само да си видят имената във вестника. Отпратих ги. Казах им, че господин Старк е малко неразположен и аз ще го докарам след около един час.
В дванайсет часа опитах още веднъж кафелечението. Но то не даде резултат. Или по-скоро даде обратен резултат. Дъфи се обади от мястото на митинга да пита какво, по дяволите, става. Посъветвах го да се заеме с раздаването на хляба и рибите и да се моли богу Уили да пристигне поне към два часа.
— Но какво има? — попита Дъфи.
— Колкото по-късно разбереш, друже мой, толкова по-леко ще ти бъде на душата — отвърнах аз.
Към един часа, след като Уили беше направил още един несполучлив опит да се възстанови чрез кафе, аз казах:
— Слушай, Уили, що ти трябва да ходиш там? Защо не си останеш в хотела? Кажи им, че си болен, и си спести известни мъки. А по-късно, ако…
— Не — отсече той и като се изправи с мъка, седна на края на кревата. Лицето му беше ясно и чисто като лице на мъченик, който се качва на кладата.
— Добре — казах, — щом си решил така твърдо, ще направя още един опит да те приведа в ред.
— Пак с кафе ли? — попита той.
— Не — отвърнах, отворих чантата и извадих нова бутилка. Налях малко в една чаша и му я подадох. — Старите казват, че най-доброто лекарство е две части абсент и една част чисто уиски с малко разбит лед. Но къде такъв лукс при сухия закон?
Той изпи чашата. Настъпи мъчителен миг, след което въздъхна с облекчение. Подир десет минути повторих дозата. После го накарах да се съблече и напълних ваната със студена вода. Докато лежеше във ваната, обадих се долу да ни повикат кола. След това влязох в стаята на Уили, за да му взема чисто бельо и друг костюм.
Той започна да се облича, давайки ми от време на време възможност да продължа лечението.
Най-сетне успя да се облече някак и седна на края на кревата. На гърдите му, кажи-речи, се четеше табела: „Внимание! Чупливо! Не обръщай!“ Но тъй или иначе, аз го отведох до колата.
После се наложи да се върна за ръкописа на речта му, който бе оставил в горното чекмедже на бюрото. Текстът можел да му потрябва, обясни той, когато се върнах в колата. Паметта можела да му изневери и тогава щяло да се наложи да чете.
Таратайката потегли и заподскача по чакъла, а Уили се отпусна на облегалката и затвори очи.
Не след дълго пред погледа ми се появи горичка, а около нея — евтини автомобили, каруци, кабриолети и панаирните постройки. На фона на синьото небе висеше на мачта американското знаме. След това, въпреки бръмченето на нашата ярмомелка, до слуха ми долетя някаква музика. Дъфи се грижеше за храносмилането на масите.
Уили протегна ръка към бутилката.
— Дай малко — каза той.
— Внимавай — предупредих го, — не си свикнал на тая пукница. Ти вече…
Но той вече беше залапал бутилката и аз реших да не си хабя думите, още повече, че кълколенето на уискито и без това щеше да ги заглуши.
Когато ми върна бутилката, в нея беше останало толкова, че не си струваше да я прибирам в джоба. Това, което се събра в ъгъла, след като я наклоних, не би стигнало дори на една ученичка.
— Сигурен ли си, че не искаш да я довършиш? — попитах прелюбезно.
Той завъртя унесено глава и отвърна:
— Не, благодаря. — И потрепери, сякаш му стана много студено.
Тогава аз изпих остатъка и изхвърлих празната бутилка през прозореца.
— Прекарай колата колкото е възможно по-близо — казах на шофьорчето.