Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.
Кой желае? Излиза втори храбрец и при първите няколко крачки пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.
Ужасен огън, смъртоносен, неспасяем. Но ротата трябва да се спаси.
Кой? — Този, който командува там… край Серет, не пита вече. По същия път ще отиде и третият, и четвъртият… цялата рота, а тя трябва не само да се пази, но въобще да се опази.
— Аз ще ида — извиква право пред очите ми редник Иван Андонов, и от София, и от моя набор.
Извиква, без някой да го извиква. Става и полетява. Но пристрелялите се и стрелящи удивително точно и съсредоточено руски картечници го нанизаха на куршумите си.
И Иван Андонов падна. В същия миг на гърдите му като причастие засия сребърен кръст — орденът за Храброст, който бе вече получил за предишната си храброст. В тоя миг светият кръст го опя, пречисти и заедно с другите прибра в полка на Тези, които не умират.
Кой бе той? Син на чехи, внук на чехи, правнук на чехи — българинът редник Иван Антон Кисели даде живота си за България!
В едно от най-славните сражения, в които нашата рота се отличи в Румъния, когато патроните се свършиха, кой ще донесе патрони? Никой? И стана най-неочакваното! Най-дребният, най-незначителният, най-никаквият войник, над когото войниците се смееха, когото още преди войната, още в казармата, другарите наричаха Шмекера, когото подиграваха, същият той всред пълното мълчание на всички извика: „Аз!“
Обща изненада! Тоя ли бе? Шмекера ли бе? Ти ли бе? Куршумите, особено картечните, косяха като смърт. А той, като да го виждам и сега, извика и скочи. Едничък всред толкова храбреци!
Няма силни хора. Има силни моменти само. И на най-малкия, най-смирения, най-скромния съдбата отрежда да осъществи поне един — от един до безкрайност минус един. Разликата между хората е в количеството и в качеството силни моменти!
Такъв силен момент създаде редник Христо Костов, и от София, и от 39 набор. Три пъти поред донесе по едно платнище патрони. С това и ротата спаси, и себе си награди.
Редник Христо Костов, кавалер на ордена за Храброст.
От тоя ден по мълчаливо съгласие на ротата прякорът Шмекера се заличи.
Но и да бъдеш съобразителен, значи да си и храбър, и спасителен. Това вече се случи на Южния фронт.
В Могила имахме артилерия. Макар да се обстрелваше тъй често, макар много да не се разрушаваше, пак можеше да се ходи покрай разрушените, полуразрушените стени на селото. Щаб на бригадата, щаб на артилерийския полк, лазарети, артилерия, полкови, бригадни поддръжки — някой може да обикаля. Някой трябва да обикаля. Патрул обикаля. Вижда подофицер. Какво особено има? Пак обикаля и към същото място — същия подофицер. Какво особено има? А! Има нещо особено! „Я ила, господин старши, да се поразприкажем нещо“ — казват му двамата славни, будни и събудени шопи! Господин старшията… Но и господа редниците… „Стой“! Застигат го, залавят! Не е никакъв облечен български подофицер, а преоблечен неприятелски офицер!
Ето, и без да си учен, какво откритие можеш да направиш! Наистина не спасяваш човечеството, но достатъчно е, че спасяваш част от човечеството!
Както храбреците създават храбростта!
Както храбростта създава храбреците!
Тъй и съобразителността създава и храбростта, и храбреците!
Да си съобразителен и при най-малкия случай съмнителен, значи да действуваш по начин спасителен!
Много сезони минаха. За нас Южният фронт видя две пролети, две лета, две есени, една зима. Но тя ни стига.
Мислехме, че като сме на юг, няма да е студено. Каква измама! Когато паднаха студовете, декември бе еднакво мразовит, както и февруари. Ноември — еднакво дъждовен и гнил, както снежно-дъждовния март.
Тия студове на позицията бяха страшни. Не като румънските, разбира се, не може и да се сравняват, но все пак просто страшни.
Всичко напред свети. Виждат се постовете, дежурните отделения. А и на едното, и на другото — студ. Никой не спи. Всички — или на пост, или в дежурно отделение, или в патрул. Така — цяла нощ. Така — всяка нощ. Така и Нова година.
Въпреки студа закачките не спират. Висок разговор, смях — и с говорене, и със смях се стопляме, хайде по-скоро да мине нощта, че да дойде другата. Нали имаме тук петстотин дни… и петстотин нощи?
— Помниш ли у Рома̀ния, кога стана студено? Ти какво разбираш бе, ти си 41 набор! Ти не знаеш какво се казва студено. Ами кога спре джелезницата, та одийме да чистим линията? Три дена без машини. Бре що снег у тая пуста Рома̀ния. Ами пъто от Перишори до Янка? Загубиеме се у снего!