Домът на Хадес
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1062-2
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Домът на Хадес». Краткое содержание книги:
— Дамата — повтори Пърси.
— Да. — Боб посочи към мастилената чернота. — Трябва да вървим.
Пърси погледна към Анабет. Очевидно търсеше съвета й, но тя не знаеше какво да му каже. Спомни си кошмара за дървото на Талия, разцепено от мълния, за Гея, която се издигаше над Хълма на нечистокръвните, за да пусне чудовищата си към лагера.
— Добре тогава — каза Пърси, — предлагам да видим тази дама и нейната Мъртвешка мъгла.
— Почакай — каза Анабет.
Главата й бучеше. Замисли се върху съня с Люк и Талия. Спомни си историите, които Люк бе разказвал за баща си — бога на пътешествениците, водач на духовете на мъртвите, покровител на съобщенията.
Загледа се в черния олтар.
— Анабет? — попита Пърси притеснен.
Тя отиде до купчината боклук и измъкна от нея една сравнително чиста салфетка. Спомни си видението на Рейна, която стоеше край димящия процеп под останките на дървото на Талия и говореше с гласа на Атина:
Трябва да застана тук. Римлянката трябва да ме донесе.
Побързай. Съобщението трябва да бъде изпратено.
— Боб? — попита тя. — Жертвите, изгорени в света на смъртните, се появяват на този олтар, нали?
Боб се размърда неспокойно, все едно не е готов да бъде разпитван.
— Да?
— А какво ще стане, ако изгорим нещо на олтара тук?
— Ами…
— Точно така — отвърна Анабет, — не знаеш. Никой не знае, защото не е опитвано досега.
Това бе шансът й. Имаше мъничка вероятност изгореното на този олтар да се върне в лагера на нечистокръвните.
Не бе много вероятно, но ако проработеше…
— Анабет? — повтори Пърси. — Намислила си нещо. Познавам този поглед.
— Кой поглед?
— Този, който подсказва, че си намислила нещо. Свиваш устни, намръщваш се и…
— Имаш ли химикалка? — попита тя.
— Шегуваш се, нали? — извади той Въртоп.
— Да, но можеш ли да пишеш с него?
— Аз… не зная — призна си той, — никога не съм опитвал.
Свали капачката на химикалката и, както винаги, тя се превърна в меч. Анабет бе виждала това стотици пъти. Когато трябваше да се бие, Пърси просто хвърляше капачката и по-късно тя се появяваше в джоба му. Когато докоснеше с нея върха на меча, той отново се превръщаше в химикалка.
— А какво ще стане, ако поставиш капачката от другата страна на меча? — попита Анабет, — както се поставя капачката на химикалка, когато трябва да пишеш нещо?
— Ами… — Пърси изглеждаше разколебан, но сложи капачката в крайчеца на дръжката на меча. Въртоп отново се превърна в химикалка, но сега писецът й бе открит.
— Може ли? — Анабет я взе от ръката му, приглади салфетката върху олтара и започна да пише. Мастилото на Въртоп сияеше в цвета на божествен бронз.
— Какво правиш? — попита Пърси.
— Пиша писмо — отвърна Анабет. — Надявам се Рейчъл да го получи.
— Рейчъл ли? — попита Пърси. — Нашата Рейчъл? Делфийският оракул?
— Същата. — Анабет потисна усмивката си.
Всеки път, щом станеше дума за Рейчъл, Пърси се изнервяше. Някога Рейчъл го бе сваляла. Това бе много отдавна и сега двете с Анабет бяха добри приятелки. Въпреки това Анабет нямаше нищо против да държи гаджето си на нокти. Бе полезно.
Анабет довърши писмото си и сгъна салфетката, като от външната страна написа:
Конър, предай това на Рейчъл. Не е шега. Не се дръж като идиот.