Домът на Хадес
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1062-2
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Домът на Хадес». Краткое содержание книги:
Боб премигна.
— Но той толкова прилича на мен! Лицето му е…
— Той прилича на теб, защото е титан. Също като теб. Ти обаче си добър, а той не.
— Боб е добър. — Пръстите му се свиха около дръжката на метлата. — Точно така. Винаги има поне един добър. Дори сред титаните, чудовищата и гигантите.
— Ъ-ъ… — поколеба се Пърси, — не съм сигурен за гигантите.
— Бъди сигурен — искрено каза Боб.
Анабет почувства, че и без това са се застояли на това място прекалено дълго. Преследвачите им можеха да ги настигнат.
— Трябва да тръгваме — каза тя. — Какво да направим с…
— Боб — каза Пърси, — изборът е твой. Хиперион е от твоя вид. Можем да го оставим, но ако се събуди…
Метлата на Боб внезапно се раздвижи. Ако се целеше в главата на Анабет или Пърси, щеше да я разцепи на две. Вместо това обаче Боб съсече чудовищния мехур, който избухна в облак гореща златиста кал.
Анабет избърса златистата слуз от очите си. Там, където допреди миг се бе намирал Хиперион, сега нямаше нищо друго, освен димящ кратер.
— Хиперион е зъл титан — обяви Боб с мрачно изражение на лицето. — Сега вече няма да може да нарани приятелите ми. Ще трябва да се прероди някъде другаде в Тартара. Надявам се да му отнеме доста време.
Очите на титана светеха по-ярко от обичайното, все едно се готвеше да заплаче със сълзи от живак.
— Благодаря ти, Боб — каза Пърси.
Как успяваше да остане толкова спокоен? Начинът, по който говореше с Боб, направо смая Анабет… и донякъде я притесни. Ако Пърси наистина бе готов да остави избора на Боб, явно му имаше твърде голямо доверие. Ако обаче го бе манипулирал… Анабет не го бе виждала такъв.
Той срещна погледа й, но тя не можа да разчете изражението му. Това също я притесни.
— По-добре да тръгваме — каза той.
Така с Пърси последваха Боб. Златистите петна, останали от мехура на Хиперион, проблясваха върху униформата му…
XXIV. Анабет
След толкова много ходене Анабет имаше чувството, че краката й са направени от слуз от титан. Тя вървеше машинално напред като хипнотизирана от постоянното плискане на почистващия препарат на Боб.
Стой нащрек — нареди си тя, но не й бе лесно. От време на време Пърси я хващаше за ръка или казваше нещо, с което да я ободри. Тя обаче забеляза, че мрачният пейзаж действа и на неговите нерви. Погледът му постепенно помръкваше, все едно духът бавно напуска тялото му.
Той пропадна в Тартара заради теб — каза един предателски глас в главата й. — Ако загине, вината за това ще е само твоя.
— Спри — каза си тя на глас.
— Какво? — намръщи се Пърси.
— Не ти. — Тя се опита да се усмихне успокоително, но не й се получи. — Говоря си сама. Това място… си играе с ума ми. Изпълва ме с мрачни мисли.
Изражението на Пърси стана още по-разтревожено.
— Хей, Боб — попита той, — накъде ни водиш?
— Към Дамата — отвърна Боб, — повелителката на Мъртвешката мъгла.
Анабет се помъчи да потисне раздразнението си.
— Но какво означава това? Коя е тази дама?
— Да кажа името й? — погледна я Боб. — Това вече е лоша идея.
Анабет въздъхна. Титанът беше прав. Имената имаха сила, а да ги изговаряш в Тартара вероятно бе много, много опасно.
— Можеш ли поне да ни кажеш колко път ни остава? — попита тя.
— Не зная — призна си Боб. — Мога само да го почувствам. Чакаме мракът да се сгъсти още повече. Тогава ще стъпим встрани.
— Встрани — повтори Анабет, — естествено.
Изкуши се да помоли за малко почивка, но в действителност не искаше да спира, не и на това студено, ужасно място. Черната мъгла се просмука в тялото й и тя почувства костите си като намокрен стиропор. Запита се дали съобщението й е стигнало до Рейчъл Деър. Ако Рейчъл успееше да го предаде на Рейна, без да загине…
Нелепа надежда — предупреди я гласът в главата й. — Само изложи Рейчъл на ненужна опасност. Дори да намери римляните, Рейна няма причина да ти повярва, не и след всичко случило се досега.
Анабет се изкуши да се развика на гласа, но преглътна яда си. Дори и да полудяваше, не искаше другите да го разберат. Отчаяно се нуждаеше от нещо, което да подобри настроението й. Глътка обикновена вода. Слънчев лъч. Топло легло. Добра дума от майка й.