Домът на Хадес
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1062-2
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Домът на Хадес». Краткое содержание книги:
— Това ли е мястото — попита Анабет, — където трябва да стъпим встрани?
— Да — отвърна Боб. — По-мрачно и тогава встрани.
Анабет не можеше да прецени дали наистина е по-тъмно, но въздухът наистина бе по-студен и по-плътен, все едно бяха навлезли в някакъв микроклимат. Отново си спомни за Сан Франциско — там температурата в отделните квартали можеше да се различава с десет градуса. Запита се дали титаните не са построили замъка си в планината Тамалпаис, защото тя им напомня на Тартара.
Това бе депресираща мисъл. Само титаните можеха да сравнят такова красиво място с преддверието на Ямата — пъкъл, далеч от дома.
Боб тръгна наляво и двамата го последваха. Въздухът определено захладня и Анабет се притисна до Пърси, за да се стопли. Той я прегърна. Беше хубаво, че е близо до него, но не можа да се отпусне.
Навлязоха в нещо като гора. Огромни черни дървета се извисяваха около тях, идеално кръгли и без клони — приличаха на гигантски косми. Земята бе бледа и гладка.
Като си знам късмета — помисли си Анабет, — вероятно сме стигнали подмишниците на Тартара.
Внезапно изпита силна тревога, все едно някой я е плеснал с гумен ластик по врата. Тя подпря ръка до ствола на най-близкото дърво.
— Какво има? — вдигна меча си Пърси.
— Защо спираме? — попита и Боб объркан.
Анабет вдигна ръка и им даде знак да запазят тишина. Не беше сигурна какво я е обезпокоило. Всичко изглеждаше същото. И тогава осъзна, че дървото трепери. Тя се запита за миг дали не е от мъркането на котето. Малък Боб обаче бе заспал на рамото на Големия.
На няколко метра от тях потрепера още едно дърво.
— Нещо идва към нас — прошепна Анабет. — Пригответе се!
Боб и Пърси я приближиха. Тримата опряха гърбове. Анабет напрегна очи. Мъчеше се да види какво има в тъмното, но не долови движение.
Почти реши, че е параноичка, когато първото чудовище кацна на около пет метра от тях.
Фурия — бе първата мисъл на Анабет.
Съществото изглеждаше досущ като такава — сбръчкана старица с прилепови криле, медни нокти и очи, греещи със зловещ червеникав блясък. Бе облечена с парцалива рокля от черна коприна, а лицето й бе изкривено и гладно. Изглеждаше като обсебена от демон бабичка, решена да убива.
Боб изръмжа, когато още една се приземи пред него, а след това една застана до Пърси. Скоро се появиха поне половин дузина, а още от съществата засъскаха от дърветата над тях.
Значи не бяха фурии. Онези бяха само три, а и тези крилати бабки не носеха камшици. Това обаче не успокои Анабет. Ноктите им изглеждаха доста страховити.
— Кои сте вие? — попита тя.
Араите — отвърна призрачен глас. — Проклятията!
Анабет се опита да разбере кой говори, но никой от демоните не бе отворил уста. Очите им бяха изцъклени като на мъртъвци, а израженията им бяха замръзнали като кукленски. Гласът долиташе над тях като разказвач във филм, сякаш едно създание контролираше всички чудовища.
— Какво… какво искате? — попита Анабет, мъчейки се да звучи уверено. Гласът се изсмя заплашително.
Да ви прокълнем, разбира се! Да ви унищожим хиляда пъти в името на Майката Нощ!
— Само хиляда пъти? — промърмори Пърси. — Пак добре. Бях решил, че сме загазили.
Кръгът от демони се затвори около тях.
XXV. Хейзъл
Всичко миришеше на отрова. Два дни след като напуснаха Венеция Хейзъл все още не можеше да се отърве от ужасния дъх на кравешките същества.
Морската болест не й помагаше особено. Арго II плаваше по изключително красивото Адриатическо море, чиято синева блестеше под ярките слънчеви лъчи. Хейзъл обаче не можеше да оцени гледката, тъй като корабът постоянно се люлееше от вълните. Застанала на горната палуба, тя се опита да прикове поглед в хоризонта — в белите върхове, които винаги изглеждаха сякаш са на не повече от километър — километър и половина разстояние. Коя ли държава бе това — може би Хърватия? Не бе сигурна, но определено й се искаше да са на твърда земя.
Най-отвратителна от всичко обаче бе невестулката.
Миналата нощ домашният любимец на Хеката се бе появил в каютата й. Хейзъл се събуди от кошмарен сън и веднага се запита откъде идва ужасната миризма. Намери пухкавия гризач на гърдите си. Гледаше я втренчено с черните си очи и — разбира се — пръдна, когато тя с писък се опита да го махне от завивките си.