Домът на Хадес
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1062-2
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Домът на Хадес». Краткое содержание книги:
Внезапно Боб спря и вдигна ръка.
— Спрете.
— Какво? — прошепна Пърси.
— Шшт! — отвърна Боб. — Нещо отпред се движи.
Анабет се напрегна. От мъглата долетя странен тътен като от двигателя на огромен багер. Почувства вибрациите дори през обувките си.
— Ще го обкръжим — прошепна Боб. — Застанете от двете ми страни.
За милионен път Анабет съжали, че е изгубила кинжала си. Тя вдигна парче черен обсидиан и запълзя наляво. Пърси мина отдясно, изтеглил меча си.
Боб тръгна напред. Острието на метлата му бе изскочило и грееше заплашително в мъглата.
Тътенът се усили и разтърси прахта в краката на Анабет. Звукът идваше право пред тях.
— Готови ли сте? — прошепна Боб.
Анабет се приведе, готова за скок.
— На три?
— Едно — започна броенето Пърси, — две…
Една фигура се появи в мъглата. Боб надигна копието си.
— Чакайте! — извика Анабет.
Боб замръзна точно навреме. Върхът на копието му се спря на сантиметри от главата на малко котенце с шарена козинка.
— Мяу? — попита котенцето. Явно не бе особено впечатлено от плана им за атака. То отърка главичка в краката на Боб и започна да мърка оглушително.
Колкото и да беше невероятно, това бе тътенът, който бяха чули. С мъркането си котето разтърсваше земята до степен, че камънчетата по нея подскачаха. Котето насочи жълтите си очички към една скала между стъпалата на Анабет и скочи.
То, разбира се, можеше да е демон или някакво друго ужасно изчадие с умела дегизировка. Анабет обаче не се стърпя, вдигна го и го гушна. Котето бе доста мършаво, но иначе изглеждаше съвсем нормално.
— Но как… — Дори не можа да довърши. — Какво търси едно котенце в…
Котето стана неспокойно и скочи от ръцете й. Приземи се с тупване и отиде при Боб, след което замърка и отново се отърка в ботушите му.
— Някой те хареса, Боб! — засмя се Пърси.
— Значи е добро чудовище — нервно каза Боб, — нали?
Анабет усети буца в гърлото си. Като видя огромния титан с това малко котенце, се почувства незначителна, в сравнение с огромния Тартара. Това място нямаше уважение към никого — бил той добър или зъл, малък или голям, мъдър или глупав. Тартара ненаситно поглъщаше и титани, и герои, и котенца.
Боб коленичи и взе котенцето в ръка. То се побра перфектно в дланта му, но реши да го разгледа целия. Покатери се по ръката на титана и се настани на рамото му, след което затвори очи и отново замърка оглушително. Внезапно козинката му проблясна и за миг разкри скелета му като на рентген. След това отново стана нормално коте.
— Видя ли… — премигна Анабет.
— Да — намръщи се Пърси. — О, не. Знам какво е това котенце. То идва от „Смитсониън“.
Анабет се опита да разбере какво й казва. Никога не бе посещавала „Смитсониън“ с Пърси. Но си спомни как преди няколко години титанът Атлас я бе хванал. Пърси и Талия извършиха подвиг, като я спасиха. По пътя се бяха сблъскали с воини, родени от драконовите зъби, засяти от Атлас в музея „Смитсониън“.
Според разказа на Пърси, титанът се объркал и първоначално посял тигрови зъби, от които поникнали малки скелетови котенца.
— Това е едно от тях? — попита Анабет. — Но какво търси тук?
Пърси разпери ръце безпомощно.
— Атлас каза на слугите си да разкарат котенцата. Може би те са ги унищожили и сега котенцата са се преродили в Тартара. Не зная.
— Сладко е — обади се Боб, докато котенцето душеше ухото му.
— Но дали е безобидно? — попита Анабет.
Титанът почеса котето по брадичката. Анабет не знаеше дали е добра идея да носят животно, израснало от праисторически звяр, но вече нямаше значение. Титанът и котето се бяха привързали един към друг.
— Ще го кръстя Малък Боб — реши Боб. — Той е добро чудовище.
Това сложи край на дискусията. Титанът вдигна копието си и тримата продължиха пътя си в мъглата.
Анабет вървеше замаяно и се мъчеше да не мисли за пица. За да се разсейва, тя наблюдаваше как Малък Боб се разхожда по раменете на титана и мърка, като от време на време се превръща в сияещ котешки скелет, а след това — в пъстра топка пух.
— Ето — обяви Боб.
Спря толкова рязко, че Анабет едва не се блъсна в него. Боб погледна наляво. Изглеждаше дълбоко замислен.