Домът на Хадес

XXI. Анабет

Анабет реши, че няма да умре заради чудовищата, отровната атмосфера или осеяния с пропасти път.

Не. По-вероятно щеше да загине, когато цялото това безумие накара мозъка й да експлодира.

Първо с Пърси им се наложи да пият огън, за да оцелеят. След това ги нападна ято вампири, водени от мажоретка, убита от Анабет преди две години. А накрая бяха спасени от портиер на име Боб, който имаше коса като Айнщайн, сребърни очи и огромна метла. И беше титан.

Наистина, защо не?

Следваха Боб в пустошта, като продължаваха да вървят по течението на Флегетон. С всяка крачка приближаваха тъмния фронт. От време на време спираха да пият от огнената вода. Това ги поддържаше живи, но Анабет се чувстваше, сякаш се е жабуркала с акумулаторна киселина. Единствената й утеха беше Пърси. Периодично той стисваше ръката й или пък й хвърляше някоя от очарователните си усмивки. Най-вероятно беше точно толкова изплашен и отчаян, колкото и тя. Беше му много благодарна, че прави всичко възможно, за да й стане по-добре.

— Боб знае какво прави — увери я той.

— Имаш интересни приятели — промърмори Анабет.

— Боб е интересен! — ухили се титанът и се обърна към нея. — Благодаря!

Явно имаше и добър слух. Анабет трябваше да внимава.

— Е, Боб… — опита се да звучи приятелски, но това не бе лесно с изгорено гърло, — как влезе в Тартара?

— Скочих — отвърна той, все едно е най-естественото нещо на света.

— Скочил си в Тартара — повтори тя, — понеже Пърси е произнесъл името ти?

— Той имаше нужда от мен. — Сребърните очи на титана заблестяха в мрака. — Не се притеснявайте. И без това ми бе омръзнало да мета. Хайде! Скоро ще стигнем до отбивка за почивка.

Отбивка. Анабет нямаше представа какво е значението на тази дума в Тартара. Тя си спомни времената, в които заедно с Талия и Люк бяха посещавали отбивки за отдих на различни шосета. Тогава още не бяха влезли в лагера. Бяха бездомни и всеки ден се бореха, за да оцелеят.

И пак беше по-добре от тук. Дали отбивката, към която Боб ги водеше, имаше чисти тоалетни и машина за закуски? Потисна смеха си. Определено полудяваше.

Анабет продължи да куцука напред, като се опита да не обръща внимание на къркоренето на стомаха си. Тя погледна към гърба на Боб, който ги водеше към стената от мрак, вече само на няколкостотин метра от тях. Синята му униформа на портиер бе разпрана на раменете, все едно някой се е опитал да го наръга. Парцали за бърсане се подаваха от джоба му. Бутилка с препарат за чистене висеше от колана му, а синята течност в нея се полюшваше хипнотично.

Анабет си спомни историята за това как Пърси се бе запознал с титана. Талия Грейс, Нико ди Анджело и Пърси се бяха съюзили, за да победят Боб по бреговете на река Лета. След като бяха изтрили паметта му, сърце не им бе дало да го убият. Бе станал толкова мил и симпатичен, че го бяха оставили в двореца на Хадес. Там Персефона бе обещала да се погрижи за него. Явно владетелите на Подземния свят бяха приели, че грижата означава да му намерят работа като чистач. Анабет се запита как е възможно дори Хадес да е толкова безсърдечен. Досега не бе изпитвала жал към титан, но не й се струваше редно да превърнат едно безсмъртно същество в разсилен, на когото дори не плащат.