Момиче на пружина

Джайде прехапа едно люто чушле.

— Не ме е страх от него.

— Котвените площадки са негова територия. На него плащат рекет за протекция, пак на него плащат подкупи.

— Първо се тревожиш за търговското, сега пък за Биромбакди. Това старче го е страх и от собствената му сянка. Кара жена си да опитва всяко ястие предварително, да не би случайно да се зарази с мехурчеста ръжда. — Поклати глава. — Давай го по-бодро. Трябва да се усмихваш повече. Да се смееш от време на време. Хайде, пий. — Джайде ѝ наля още „Сато“. — Преди сме наричали страната си Земята на усмивките. — Усмихна се за демонстрация. — А ти седиш с тъжна физиономия сякаш цял ден си яла кисело.

— Може би по онова време сме имали повече поводи за усмивки.

— Е, може и да си права! — Джайде остави бирата си на дъсчената масичка и загледа замислено шишето. — Сигурно сме направили нещо ужасно в предишния си живот, за да заслужим сегашния. Само това обяснение ми хрумва. Само то обяснява всичко.

Каня въздъхна.

— Понякога виждам духа на баба да се мотае около храма близо до нашата къща. Веднъж ми каза, че не може да се прероди, докато не направим света по-добро място, в което да се върне.

— Поредният фии на Свиването? Как те е намерила? Не е ли била и тя исаанка, от Североизтока?

— Не знам как, но ме намери. — Каня вдигна рамене. — Никак не е доволна от мен.

— Е, на нейно място сигурно и ние нямаше да сме доволни.

Джайде също беше виждал тези духове — разхождаха се по булевардите, седяха в клоните на дърветата. Сега фии бяха навсякъде. Безбройни бяха. Виждал ги беше на гробищата, приседнали край скелетите на заразени дървета бо, и всички го гледаха с раздразнение.

Медиумите вкупом говореха колко объркани били духовете, как не можели да се преродят и просто висели тук, като навалица от пътници на гара „Хуаламфонг“, които чакат влак да ги откара към плажовете. Чакали прераждане, което им се отказвало, защото не били заслужили страданията на днешния свят.

Монаси като Аян Сутхеп казваха, че това са глупости. Той продаваше амулети за защита срещу фии и казваше, че фии са просто гладни духове, породени от неестествената смърт, настъпила след консумация на заразени с мехурчеста ръжда зеленчуци. Всеки можеше да отиде в неговия храм и да направи дарение, или да отиде в светилището Ераван, да направи приношение на Брахма — а вероятно и да плати за кратко представление на храмовите танцьори — и да си купи надежда, че с малко късмет духовете ще се успокоят и ще поемат към следващото си прераждане. Възможно беше човек да се надява на такива неща.

И все пак духовете бяха навсякъде. По това нямаше спор. Жертвите на „АгриГен“, „ПурКал“ и другите от тяхната пасмина.

— На твое място не бих го приел лично, онова с баба ти — каза Джайде. — При пълнолуние съм виждал фии да се тълпят по улиците около министерството на околната среда. Десетки. Стотици. — Усмихна се тъжно. — Не виждам как нещата могат да се оправят, честно. Като си помисля, че Ниуат и Сурат ще растат с това… — Спря: емоциите бяха твърде силни, за да ги покаже пред Каня. Отпи от бирата. — Но пък борбата ни е справедлива. Ще ми се да спипаме някой и друг началник от „АгриГен“ или „ПурКал“ и да ги удушим с голи ръце. Или пък да ги натъпчем с мехурчеста ръжда АГ134.с. Тогава щастието ми ще е пълно. Ще мога да умра щастлив.