Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Кожата ми настръхваше при мисълта да спя в една стая с него, да споделям неговото пространство, неговата топлина, неговия въздух.
Накрая се изправих пред входа на стаята. Ключът стърчеше в ключалката. Завъртях го и пристъпих по застлания с плочи под.
Но не достатъчно тихо. В секундата, в която прекрачих прага, наставникът ми скочи на крака. Очите му хвърляха Мълнии.
- Къде беше?
- Навън - отвърнах, издигайки бегла мисловна защита.
- Беше ти казано да се прибираш, щом чуеш сирените.
- Реших, че имаш предвид „Магдалена“, а не точно тази с стая. Трябваше да бъдеш по-конкретен.
Сама усетих безочието в тона си. Погледът му потъмня, а устните му се свиха на тънка черта.
- Или ще ми говориш с дължимото уважение - каза, - или изобщо няма да напускаш тази стая.
- Не си направил нищо, за да заслужиш уважението ми -отвърнах, без да трепвам и без да отмествам очи от неговите. Той мина покрай мен, като едва не ме изблъска, и затръшна вратата.
- Чуеш ли сирената - рече натъртено, - ще оставяш всичко, с което се занимаваш, и ще се връщаш в тази стая. Разбра ли? - Аз само го гледах. Той се приведе, тъй че лицето му се оказа на едно ниво с моето. - Има ли нужда да повтарям?
- Предпочитам да не го правиш.
За секунда бях сигурна, че ще ме удари. Никой, никой не говореше така на един Рефаим. Но той само се изправи в пълен ръст.
- Утре започваме обучението ти. Очаквам да бъдеш готова, щом удари нощната камбана.
- Обучение за какво?
- За следващата ти туника.
- Но аз не я искам.
- Тогава ще трябва да станеш развлекателка. Да прекараш остатъка от живота си подигравана и оплювана от червеноризците. - Той ме огледа от глава до пети. - Това ли искаш? Да бъдеш шут, нищожество?
-Не.
- Тогава по-добре прави каквото ти казвам.
Гърлото ми се сви. Колкото и да мразех това създание, имах всички основания да се боя от него. Спомних си безжалостното му лице в тъмния параклис, когато се бе навел над мен и изсмукал аурата ми. За зрящите аурата бе толкова жизнено необходима, колкото въздухът или водата. Без нея щях да изпадна в духовен шок и да умра или полудея, бродейки из света без връзка с етера.
Той отиде до завесите и ги дръпна. Зад тях имаше малка врата, която сега бе открехната.
- Незрящите разчистиха горния етаж за теб. Гледай да се намираш там по всяко време, освен ако не ти наредя друго. -Той направи пауза. - Трябва да знаеш още, че прекият физически контакт помежду ни е забранен, дори с ръкавици. Изключение се прави само при тренировка.
- Значи ако случайно се върнеш в тази стая ранен - попитах, - трябва да те оставя да умреш?
-Да.
Лъжец. Следващите думи се откъснаха от езика ми, преди да успея да ги спра.
- Ето една заповед, която ще спазя с удоволствие.
Лордът ме изгледа. Почти се вбесявах от това колко малко го засяга моето неуважение. Все трябваше да има уязвимо място. Сега само се пресегна към чекмеджето и извади оттам хапчетата ми.
- Вземи.
Знаех, няма смисъл да споря, затова се подчиних.
- Изпий ги - подаде ми той чаша вода - и се качвай в стаята си. За утре трябва да си добре отпочинала.
Дясната ми ръка се сви в юмрук. До гуша ми бе дошло от неговите заповеди. Защо, по дяволите, превързах раната му? Трябваше да го оставя да кърви до смърт. Що за престъпник бях, да помагам на враговете си? Джаксън щеше да се пръсне от смях, ако научеше. Пчеличке, щеше да каже, ти просто нямаш жило в себе си. И вероятно наистина нямах. Засега.
Внимавах да не докосна Лорда, докато минавах покрай го. Погледите ни се срещнаха, преди да вляза в тъмния проход. После той заключи вратата след мен.
Поредно вито стълбище ме отведе до горния етаж на култа. Огледах новото си жилище - голямо, голо помещение. I Атомни ми Центъра за задържане, с неговите влажни подове и прозорци с решетки. На перваза гореше газена лампа, излъчвайки мъждива светлина и едва доловима топлина. До стената имаше пружинено легло с вехт дюшек. Чаршафите бяха мизерни в сравнение с пищните кадифени драперии и балдахини в покоите на Лорда; всъщност от цялата обстановка лъхаше на човешка непълноценност, но всичко бе за предпочитане пред това да деля една стая с него.
Проверих всяко кътче и пролука, както бях сторила и на долния етаж. Естествено, път за бягство нямаше, но затова пък имаше баня с тоалетна чиния, мивка и някои принадлежности.
Помислих си за Джулиан в неговата тъмна изба и за Лис, трепереща от студ в колибата си. Тя дори нямаше легло. Нямаше нищо. Тук не беше уютно, но поне бе далеч по-топло и чисто, отколкото в Птичарника. И по-безопасно. Имах каменни стени, които да ме пазят от Емитите. А тя разполагаше само с парцаливи завеси.