Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
- Когато ние пристигнахме, това бе първото, което ни раз-кичаха - продължи тя. - Според тях те си го заслужили заради неподчинението си. - Пръстите й си играеха с тестето карти. -Знам, че и двамата сте бойци, но не желая да ви видя как загивате. Не и по този начин.
Думите й ме накараха да се умълча. Джулиан потри челото си с ръка, гледайки към пламъка.
Повече не се върнахме на темата за въстанието. Изядохме боба, като остъргахме и последните останки от консервите. След известно време Джулиан прочисти гърло:
- Къде си живяла, Лис? Имам предвид преди.
- В Крейдълхол. Това е близо до Инвърнес.
- Как е сционското управление там?
- Не много по-различно от Лондон, само силите за сигурност са по-малко. Всички големи градове си приличат. Подлежат на законодателството на Инквизицията, също както и цитаделата.
- А защо си слязла на юг? - попитах. - В Шотландия не е ли по-безопасно за зрящите?
- Защо хората изобщо се преселват в СциЛо? Заради работата, парите. Ние също трябва да ядем, както и незрящите. - Лис се загърна с едно одеяло. - Родителите ми се бояха да живеят в Инвърнес, понеже там зрящите не са организирани, нямат синдикат. Татко прецени, че е добре да си опитаме късмета в цитаделата. Изхарчихме всичките си спестявания, за да стигнем до Лондон. Свързахме се с един-двама босове, но на никого не му трябваха гадатели. След като парите свършиха, трябваше да крънкаме колкото за подслон през нощта.
- Докато накрая не ви хванаха.
- Татко се разболя и не можеше да излиза. Беше прехвърлил шейсетте, висенето по улиците му се отразяваше зле. Аз заех обичайното му място. Една жена ме доближи и поиска да й гадая. - Тя поглади с пръст ръба на тестето карти. - Бях само на девет, не съобразих, че е от НОБ.
Джулиан поклати глава.
- Колко време прекара в Тауър?
- Четири години. На няколко пъти ме слагаха на водната дъска, за да ме накарат да издам къде са родителите ми. А аз само им повтарях, че не знам.
- Ами ти, Джулиан? - реших да я прекъсна, виждайки, че спомените я опечаляват.
- Аз съм от Мордън18. IV-6.
- Това е най-малката секция, нали?
- Да, затова и синдикатът не й обръща особено внимание. Имахме своя групичка, но не сме се занимавали с престъпен спиритизъм. Само по някой и друг сеанс.
Усетих как ме жегна болката на загубата. И аз исках моята група.
Изтощен, Джулиан скоро пак се унесе в дрямка. Пламъкът на спиртника постепенно догаряше. Лис го наблюдаваше, докато не угасна съвсем. Аз се преструвах, че спя, но умът ми непрестанно се връщаше към Сезон на костите XVIII. Колко ли хора бяха загинали. Семействата им никога нямаше да узнаят за участта им. Нямаше да има разследване, нито съд. Гадеше ми се от цялата тази несправедливост. Нищо чудно, че Лис толкова се боеше от съпротивата.
И тогава се разнесе сирената.
Джулиан стреснато се събуди. Звукът набираше сила със скърцане и свистене, като стар ковашки мях, преди да нададе поредния рев. Тялото ми реагира начаса: крайниците ми настръхнаха, а сърцето заби лудо в гърдите.
По проходите отвън се разнесе тропот на крака. Джулиан повдигна леко завесата. Трима червеноризци претичаха стремглаво край входа; единият носеше силен фенер.
- Имат ножове - отбеляза Джулиан.
Лис се прислони в ъгъла на стаичката. Прибра картите, обгърна коленете си с ръце и сведе глава.
- Трябва да вървите - прошепна. - Още сега.
- Ела с нас - казах аз. - Ще те вкараме в някоя от резиденциите. Тук няма да си в безопасност...
- Ама вие наистина си просите пердаха от Алудра, или от Лорда - изгледа ни ядно тя. - Все някак съм оцеляла през тези десет години. Изчезвайте от тук.
Ние се поколебахме за секунда. Вече бездруго бяхме закъснели. Нямах представа как би реагирал Лордът, но и двамата знаехме колко е безжалостна Алудра Чертан. Този път можеше като нищо да го убие. И като се изнизахме безшумно навън, побягнахме колкото ни държат краката.
10.Посланието
Сирените все още виеха, когато се добрах до резиденцията. Не знам колко пъти трябваше да хлопам и да крещя името си през шума, докато XIX-49-33 най-сетне ми отвори. Щом се увери, че съм човек, ме вмъкна вътре и захлопна вратата подир мен, кълнейки се, че никога повече няма да ме пусне, ако съм толкова бавна в изпълнението на елементарни заповеди. Оставих я да залоства резетата с тресящи се от вълнение ръце.
Щом стигнах галерията, сирените спряха. Този път Емитите не бяха успели да проникнат в града. Отметнах коса назад, мъчейки се да овладея дишането си. След минута събрах сили да погледна към вратата и виещите се каменни стълби зад нея. Трябваше да го сторя. Стиснах зъби и се заизкачвах по стъпалата на кулата - неговата кула.