Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Е, Гуидо — започна Николо носово, — или може би трябва да те наричам вече брат Гуидо? Значи най-сетне благоволи да се отбиеш, за да изкажеш почитанията си на своя братовчед! Ток ме уведоми, че си пристигнал в нашия прекрасен град и отдавна очаквам посещението ти!
Виж ти! Този Ток не ми бе направил впечатление на особено общителен тип, но очевидно откакто бяхме дошли, той е сновял напред-назад, за да информира наследника за нашите действия. Същевременно обаче вече сте наясно, че на мен не ми трябва много време, за да си съставя мнение за някой човек, а истината е, че още от пръв поглед възненавидях Николо. Той също притежаваше чертите на фамилията, но при него художникът сякаш бе започнал, а после внезапно се бе отказал да довърши делото си. Чертите му бяха притъпени и неравни, аристократичният нос — като клюн, а брадичката — толкова слаба, че буквално се сливаше с врата му. Устните му бяха съмнително червени, непрекъснато влажни и безформени, обградени от миниатюрни бели петънца, подсказващи за доста нездравословен начин на живот. Докато говореше, гласът му менеше октавите си между юношеството и мъжествеността. Любезността му бе очевадно фалшива, а подходът му — по детски злонамерен. Ала макар по-нисък от братовчед си и доста по-млад, Николо имаше по-висок ранг от него. Напълно наясно с този факт, но и с безспорна неохота, брат Гуидо се поклони на своя сродник. Ала в думите му се усети немалка доза сарказъм, когато, напомняйки му за задълженията му на наследник, рече:
— А аз, братовчеде, очаквах да те видя на празненството в дома на чичо си снощи.
— Ах, да, празненството. Ами да, обаче бях зает с други дела — отговори Николо и бледите му очи, воднисти като зимно небе в сравнение с лятно синьото на моя приятел, се стрелнаха по посоката, от която се бе измъкнало негърчето. — Все пак се надявам, че отсъствието ми не е провалило тържествата ви. Нито пък турнира преди тях. — Да, Ток определено не се е скъпил на информация. — А коя е тази кукличка тук, а? Много е красива — отбеляза той и очите му се плъзнаха по тялото ми, но без какъвто и да било интерес. Аз се поместих, чудейки се дали ще долови миризмата на риба от стридите, които бях крила в полите си, и дали няма да я сбърка с миризмата на секса. Точно така и стана. — Аха! Да не си нарушил вече обета си, а? Или тя е твоят малък подарък, с който се надяваш да спечелиш благоволението на баща ми, за да му измъкнеш нещо, а?
Брат Гуидо трепна при споменаването на лорд Силвио, видимо преглътна непоносимостта към братовчед си и пое ръката му с жест, който накара последния едва ли не да изгуби веждите си от учудване.
— Нося лоши новини, братовчеде. Опасявам се, че баща ти е… мъртъв.
Брат Гуидо се задави от тези думи и дори моето каменно сърце се разтопи — но не за сина, а за племенника. Въпреки това зачаках да чуя нормалните вайкания и сълзи от страна на наследника на фамилията Дела Торе — нищо чудно дори да се хвърли на онзи негов диван, където мърсува, и да се разреве. Ала онова, което дойде, изобщо не го очаквах — по слабоволевите устни на момчето заигра хитра усмивка.
— Мъртъв казваш, така ли? — Хвана медальона, който висеше на врата му, и почука с него зъбите си. — Виж ти.
Без да успее да скрие шока и отвращението си, брат Гуидо продължи:
— Има и още нещо. Последната дума, която изрече, бе „убийство“, но на английски.
— Убийство? На английски? — погледна го крайно заинтригуван Николо.
— Да — кимна брат Гуидо. — Нали си спомняш, че преди няколко години си имахме английски изповедник, брат Джайлс от Кеймбридж? Та той научи чичо на този език, за да може да разшири търговията си, а нас учеше на английски в учебната стая. Затова съм напълно сигурен, че чичо заговори накрая на английски, за да го използва като някакъв шифър, така че да не го разбере никой друг. С което искаше да ни каже, че е убит нарочно. — О, ясно. Значи затова не можах да разбера нищичко. Моят английски е по-малко и от английския на шотландец. Но когато брат Гуидо премести сините си очи към вратата, където се бе облегнал Ток, аз разбрах, че не от мен е искал лорд Силвио да скрие последните си думи. — А след това — продължи монахът — ми каза „да следвам светлината“.
Зачаках брат Гуидо да спомене и за златния пръстен за палец, който лорд Силвио предаде на своя племенник, но не чух нищо по този въпрос. Като се замислих, си дадох сметка, че лявата ръка на монаха нито за миг не излезе от широкия десен ръкав на расото му. Мислено свих рамене — може би иска да си има някакъв спомен от своя чичо, а ако го покаже, вероятно би го изгубил. (Напълно го разбирах.) Ала мислите ми бяха най-грубо прекъснати от новия господар на фамилията Дела Торе, който се разсмя съвсем искрено — неприятен, грачещ звук, който би прилягал повече на коледна пуйка, отколкото на новопроизведен лорд.