И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Две от прислужничките го слушаха запленено. Едната килна съпричастно глава.

– Как можа да им го причини принцът? Били са влюбени.

– Принц Максън е добър човек. Просто се е подчинявал на закона – отвърна другата. – Но... през цялото време?

Фрай кимна утвърдително.

Втората прислужничка поклати глава.

– Нищо чудно, че лейди Америка хвръкна така.

Заобиколих голямата маса, отправяйки се към отсрещния край на стаята.

– Здравата ме ритна с коляното – сподели Рисън, изтръпвайки при мисълта. – Затова не можах да я спра на парапета; едва дишах.

Усмихнах се тайничко, макар че му съчувствах.

– Голяма смелчага е тая лейди Америка. Кралят можеше и нея да накаже за такова нещо – коментира ококорено един млад прислужник, видимо въодушевен от случката.

Продължих по пътя си, опасявайки се, че можеше да кажа или направя нещо глупаво, ако ги послушах още малко. Минах покрай Ейвъри, но той само ми кимна. Изражението му ми подсказа, че в момента не желае компания.

– Можеше да е много по-лошо – изшушука една прислужничка.

Събеседничката ù кимна.

– Поне са живи.

Не можех да се измъкна. Дузина разговори се застъпваха един друг, преплитайки се в ушите ми. Името на Америка се чуваше отвсякъде, беше на устата на всеки. В един момент сърцето ми преливаше от гордост, а в следващия пламна от гняв.

Ако Максън наистина беше свестен човек, Америка изобщо нямаше да се озове в такава ситуация.

* * *

Отново замахнах с брадвата, разцепвайки дървото надве. Слънцето топлеше приятно гърдите ми, а унищожението на нещо материално ми помагаше да излея гнева си. Гнева към Удуърк и Марли, и Мей, и Америка. Гнева към мен самия.

Сложих още едно парче на дръвника и спуснах брадвата с бясно ръмжене.

– Дърва ли цепиш, или искаш да прогониш всички птици от района? – долетя до ушите ми нечий глас.

Обърнах се и видях възрастен мъж с жилетка, каквато носеха всички външни дворцови работници. Водеше кон. Лицето му беше набръчкано, но старостта не помрачаваше усмивката му. Имах чувството, че съм го виждал и преди, но не можех да се сетя къде.

– Извинявай. Да не уплаших коня? – попитах аз.

– Не – отвърна той, приближавайки се до мен. – Просто усещам, че днес не ти е ден.

– Е – отговорих аз, докато вдигах брадвата отново, – днес е тежък ден за всички. – Замахнах, разцепвайки поредното парче дърво.

– Да. Май така се получава. – Той почеса коня си зад ушите. – Познаваш ли го?

Спрях, макар че не знаех дали ми се разговаря точно в момента.

– Не особено добре. Но имахме доста общо помежду си. Просто не мога да повярвам какво му се случи. Не мога да повярвам, че загуби всичко.

– Е. Нищо друго няма стойност, когато обичаш някого. Особено на млади години.

Огледах мъжа пред себе си. Очевидно беше коняр и може би грешах, но бях готов да се обзаложа, че беше по-млад, отколкото изглеждаше. Вероятно беше преживял нещо, което го беше състарило.