И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Мей дотърча до мен и аз се поприведох, за да сме на едно ниво.

– Ето и още няколко прегръдки. Ще минеш ли през моята къща, за да ги предадеш на семейството ми?

Тя кимна до рамото ми. Зачаках да ме пусне, но тя не се откъсваше от мен. Внезапно доближи устни до ухото ми.

– Не позволявай на никого да я нарани.

– Никога.

Тя ме стисна още по-силно и аз направих същото; толкова исках да я защитя от всичко край нея.

Мей и Америка си приличаха много повече, отколкото и двете предполагаха. Но Мей беше по-беззащитна. Нямаше кой да я брани от света, затова го правеше сама. Америка беше само с няколко месеца по-голяма от нея, когато започнахме да се виждаме, вземайки решение, пред което повечето наши връстници нямаха смелостта да се изправят. Но докато Америка разбираше, че е заобиколена от опасности, че объркаше ли се нещо, последствията можеха да са жестоки, Мей живееше с глава в облаците, съвършено сляпа за всичко лошо край нея.

Боях се обаче, че днес беше загубила част от невинността си.

Когато най-накрая ме пусна, станах и протегнах ръка към господин Сингър. Той я стисна и ми заговори с поверителен тон:

– Радвам се, че си с нея. Така сякаш е донесла част от дома си тук.

Сключихме погледи и отново изпитах желание да го попитам какво знае. Чудех се дали най-малкото не подозира нещо. Но макар очите му да не трепваха, обучението ми ме подтикна да претърся лицето му за скрити тайни. Нямах ни най-малка представа какво крие от мен, но не се и съмнявах, че има нещо.

– Ще се грижа за нея, сър.

Той се усмихна.

– Знам. Грижи се и за себе си. Някои твърдят, че тукашната служба е по-опасна от тази в Нова Азия. Искаме да се върнеш невредим.

Кимнах. Господин Сингър винаги знаеше как да подбере само шепа от милионите думи по света, с които да те накара да се почувстваш важен.

– Никога не са се отнасяли с мен така грубо – измърмори някой, задавайки се по коридора. – И то точно в двореца.

Всички дружно обърнахме глави по посока на звука. Като че ли и родителите на Селест не приемаха особено добре поканата да се изнесат от двореца. Майка ù теглеше след себе си огромен куфар, клатейки глава в съгласие със съпруга си, и мяташе гордо русата си коса на всеки няколко секунди. Направо ми се прииска да ù подаря шнола.

– Ей, ти – викна ми господин Нюсъм. – Ела да вземеш куфарите ни. – И пусна своите на пода.

Господин Сингър се обади вместо мен.

– Той не ти е слуга. Тук е за да те пази. Сам си носи куфарите.

Господин Нюсъм врътна очи и се обърна към жена си.

– Не е за вярване, че бебчето ни е принудено да контактува с Петица. – Прошепна коментара си, но очевидно държеше всички да го чуем.

– Дано не прихване от недодяланото ù поведение. Нашето момиче не заслужава да е в компанията на такава измет. – Госпожа Нюсъм отметна косата си отново и видях откъде Селест се беше научила да точи ноктите си. Не че очаквах друго от Двойка.

Не извърнах поглед от злорадото ù лице, докато не чух приглушения звук до себе си. Мей плачеше, свряла лице в блузата на майка си. Сякаш денят не беше достатъчно тежък и без това.