Падение и подем

Николай трепна.

– И така да е – каза. – Но ти все пак ще напишеш абдикацията си и ще се качиш на „Синьото рибарче“ без съпротива. Или заминаваш, или ще се изправиш на съд, а признаят ли те за виновен, ще увиснеш на бесилото.

Царицата кратко изхлипа.

– Ще бъде моята дума срещу нейната! – Царят размаха пръст срещу Женя. – Аз съм цар...

Изправих се между двамата.

– Аз пък съм светица. Нека видим чия дума ще натежи повече.

– Ти да си затваряш устата, жалка вещице. Трябваше да заповядам да те убият, докато можех.

– Достатъчно – изплющя гласът на Николай, чието търпение явно се изчерпваше. После даде знак на стражите край вратата. – Съпроводете майка ми и баща ми до покоите им. Не откъсвайте поглед от тях и следете да не говорят с никого повече. Татко, до утре сутрин или ще абдикираш, или ще те видя зад решетките.

Погледът на царя се стрелкаше от Николай към стражите, които го наобиколиха. Царицата се впи в ръката му с обезумели очи.

– Ти не си никакъв Ланцов – изръмжа царят.

Николай само се поклони дълбоко.

– Установих, че мога да живея с тази истина.

След това даде знак на стражите. Те сграбчиха царя, но той ги отблъсна. После тръгна към вратата, преливащ от ярост, опитвайки да призове последните останки от достойнството си.

Позабави се пред Женя и я огледа.

– Сега поне душата ти е изписана на лицето – каза ù. – Развалина.

Почувствах как думата я зашлеви като плесница. Разрушая. Развалината. Така ù викаха шепнешком пилигримите, когато за първи път се появи сред тях. Мал пристъпи напред. Тамар посегна към брадвичките си. Чух как Толя изръмжа. Но Женя ги възпря с един-единствен жест. Изправи гръб и единственото ù око засвятка решително.

– Спомни си за мен, когато се качваш на борда на онзи кораб, царю мой. Спомни си за мен, когато за последно погледнеш Равка, преди да изчезне отвъд хоризонта. – Тя се приведе и му прошепна нещо. Царят пребледня и аз видях в очите му истински ужас. Женя се дръпна назад и продължи: – Надявам се вкусът ми да си е струвал.

Царят и царицата бяха избутани от стражата навън. Женя държеше брадичката си вирната високо, докато напуснат. После раменете ù провиснаха.

Давид я прегърна, но тя отблъсна ръката му.

– Недей – озъби се и отри сълзите си, преди още да са потекли.

– Женя – понечи да я приближи Тамар.

Но тя вдигна ръце, отблъсквайки всички.

– Не ми трябва вашето съжаление – кресна яростно. Гласът ù беше груб, див. Стоеше безпомощна пред нас. – Вие нищо не разбирате. – Покри лицето си с ръце. – Никой не разбира.

– Женя – обади се Давид.

– Не смей! – сурово извика тя и сълзите ù отново рукнаха. – Ти така и не ме погледна, преди да стана това, което съм сега; преди да ме превърнат в развалина. За теб съм просто повредена вещ, която трябва да се поправи.