Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

За миг Аврелиан се запита дали поставения от Книва капан не беше първо роден в порочния мозък на префекта. Ни най-малко нямаше да се изненада.

Но Книва нямаше нужда от чужди уловки и капани.

Всъщност Требониан само е трябвало да стои на безопасно място в лагера и да изчака търсещото отмъщение заслепение на Деций да свърши своята работа.

Безсилна ярост стисна гърлото на Аврелиан. Тъгата сковаваше крайниците му. Умората го караше да се превие. Той стисна юмруци, долавяйки треперенето на пръстите си. Какъв е смисълът да прехвърля грешката на Требониан? Смъртта на Деций не беше ли и негова грешка? Не беше ли негов дълг да бъде до императора, да го пази, да го отклонява от капаните?

Ако не беше се помъчил да оспори стратегията на Деций, може би щеше да успее да подуши капана? Това беше неговият дълг, единственият му дълг! Обаче гордостта го беше подвела. Той пожела да покаже на императора и на легатите, че е най-умен. Той пожела да победи Книва сам. Деций, който го имаше почти за син, беше платил за тази фалшива слава с цената на най-унизителното поражение.

Горчива жлъч се примеси към слюнката му. Стомахът му се сви от отвращение. За пръв път преживяваше поражението. Пълното, непоправимо поражение. Унижение, което оневиняваше хората около него.

С изключение на Требониан.

Аврелиан се изправи. Притисна към бронята си меча, който Деций му подари и който още не беше влизал в бой, и заговори с натежал от презрение, но достатъчно силен глас, за да може всеки да го чуе добре:

— Управителю Требониан, докато тялото на нашия император не бъде положено там, в средата на този двор, времето не тече. Рим не диша. Знам, че нямаш търпение да положиш лавровия венец на челото си. Обаче в настоящия момент императорският символ е още в калта на тресавищата. Нашите богове чакат и ни гледат. Вярваш ли, че ще те подкрепят, ако ти пренебрегнеш волята им?

Устата на управителя се беше изгубила в огромната маса на лицето му. Когато той отговори, се видя само розовото връхче на езика му.

— И каква е волята на боговете, легате, след като те не са отклонили нашия августейши от толкова глупава клопка като тази, в която той се остави да падне?

* * *

Аврелиан нареди да го придружат само двайсетина легионери. Максим отказа да остане в лагера. Без да продума, с пристегната към бронята ръка, той язди край него до тресавището. Вонята от разлагащите се трупове се носеше на повече от милиарии разстояние от водите на блатото. Това не приличаше на никое от бойните полета, които бяха виждали. Тук всичко се сливаше. Калта, тинята и телата. Черната кръв и почти неподвижните течения, тръстиките и стрелите. Водата засмукваше малкото свеж въздух с чудовищна лакомия. Дебели зелени мехури се пукаха върху тревата и разядената плът. Дневната светлина потъваше в плоска безкрайност, едва приповдигната тук-там от хилядите натрупани тела, покрити с бодли от изцапаните пера на стрелите и от дървото им, и понякога толкова притиснати едно до друго, че дори лешояди не можеха да кацнат, за да се отдадат на своя пир. Те кръжаха, прехвърчаха, виеха, биеха се в раните на труповете с преливащи от човешки вътрешности човки.