![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– По какъв ли повод господарят вика дъщеря си? Знаеш ли нещо, Есма?
– Стражът, който донесе вестта, не ми каза нищо, принцесо. Само нареждането: „Дъщеря ни веднага да дойде! Да не ни кара я чакаме!“
– Майка ни дали е известена за тази покана?
– Не знам, но предполагам, че Шетарет Баджъ отдавна го е чула и го е съобщила на Хюрем хасеки ето така: „Брееей! Господарят поканил при своя милост нашата Михримах султан!“.
Въпреки напрежението, начинът, по който Есма имитираше дойката, развесели Михримах.
– Есма – повиши глас тя, – дано дойката не те чуе какви ги вършиш! Направо ще те хвърли на таласъмите!
И на Михримах й хрумна да завърши фразата си с едно „Брееей!“, но така и не успя. Вратата се отвори и в стаята връхлетя разтревожената й майка заедно с Мерзука и един ред гувернантки пред тях.
Хюрем се спусна право към дъщеря си.
– Толкова ли не намерихте какво друго да облечете на дъщеря ни?
– Аз исках да съм така! – намеси се Михримах.
Учуди се, че се противопостави на майка си. Сама не знаеше как го направи, но ето на, направи го!
– Нали това си е моят цвят – допълни по-кротко. – Вие обичате люляковия цвят. А аз – морскосиния. Това е.
Хюрем не беше свикнала да й се противоречи и затова в първия момент се стъписа. Взря се в очите на дъщеря си.
– Нашата дъщеря е пораснала и започнала да избира кое й отива и кое не!
В тона й нямаше дори нотка на обида или раздразнение.
Сред приятно суетене, изпълнено с обич и хармония, Хюрем постави върху главата й везан ешарп, един тон по-тъмен на цвят от роклята. Отстъпи крачка назад и я заоглежда. Притегли я към себе си, прегърна я през рамо. Майка и дъщеря вдишаха с пълни гърди уханията, които излъчваха край себе си.
– Великият султан Сюлейман очаква най-красивото момиче на този свят - своята дъщеря! А вие тук се туткате да му пилеете времето. Полудяхте ли бре, или ви налегна мързелът?
Виковете на Шетарет калфа предизвикаха паника. За миг всички се бяха заплеснали по красотата на майката и дъщерята и преливащата им от обич прегръдка, просто бяха забравили за всичко. Прислужничките се разтичаха насам-натам, а в това време Михримах, уловила майка си за ръка, тръгна към вратата.
– Защо ли нашият татко ни вика при него, валиде? Имате ли представа?
Както се беше навела към ухото й, Хюрем забеляза, че вече са на един ръст, и се стресна. Устните й се размърдаха. Единствено Мерзука видя това.
„Пак й чете молитва“ – си рече наум. Самата тя започна да си шепне.
– Сигурно е за нещо хубаво! – отвърна Хюрем. – Негово Величество, нашия султан, обезателно е измислил нещо, от което нашата принцеса ще се почувства щастлива.
– Обаче никога не ни е викал при себе си?
– Казвам ти го, а ти не ми вярваш. Не си вече дете, че да идва при теб. Ти си принцесата. Ако пожелаеш да се видиш с господаря ни, султана, нормално е той да отправи покана за посещение.
Докато майката и дъщерята прекосяваха тесните криволичещи коридори, другите останаха с пухкане и охкане да редят молитви подир Михримах. При вратата, която водеше към външния двор, Хюрем оправи за последен път ешарпа върху главата й. Щом Джафер ага я разтвори широко, светлината на пролетното слънце я заля от глава до пети, отрази се в нея и по коридора се подгониха игривите отблясъци на слънчевите зайчета.
Едва излязла навън, Михримах се озова сред отрупаните в разцъфнали розови и бели цветчета клони на дърветата, разлюлени трепетно от полъха на вятъра в танеца на пролетта. С душа, преливаща от щастие, тя се отправи към входа, който й посочи следващият я по петите главен евнух.
***
Пред вратата стояха два великана с големи мустаци. Михримах ги погледна уплашено изпод фереджето, но застана пред тях с горда осанка. Стражите се приведоха и едновременно започнаха бавно да отварят тежката врата на две страни, а Михримах си помисли: „Кой знае колко разкошни са татковите покои“. Прекрачи вътре през пролуката между двете крила, раздалечени колкото да мине само тя, със стиснати очи. Искаше, като ги отвори, великолепието, което щеше да блесне пред нея, да я заслепи изведнъж.
Пристъпи крачка, без да поглежда. И още веднъж. Спря. Отвори очи. Едва се овладя да не нададе вик: „Ааа!“ Това ли бяха покоите на баща й, когото величаеха като „владетелят на три континента и на седем страни“!? От тази полутъмна стая ли великият султан Сюлейман управляваше света? Та в нея нямаше нищо друго, освен един широк диван, една голяма маса по средата, четири-пет стола, един огромен мангал и два шкафа!
– Ела, султан ханъм!
Гласът на баща й я подсети, че трябва да се отърси от потреса и да се вземе в ръце. Отдаде му почит с лек поклон. Султан Сюлейман седеше зад отрупаната с куп листове, пергаменти и томове книги маса, на леко извит нагоре в двата си края стол без облегалка. От дясната му страна седеше някакъв човек с необикновена брада и бяла чалма. Никога не беше виждала такава брада – нито бяла, нито черна. Като че ли донякъде приличаше на косата на майка й. Не можа да я определи съвсем точно поради липсата на ярка светлина в стаята, но й се стори съвсем червена.