Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Това „ханъм“, което той прибавяше към името й, я караше да примири от удоволствие. Само на майка й го казваше, а ето сега – и на нея.

– Ето го лъва на нашите морета! – изрече султанът отчетливо, дума по дума. – Хъзър Реис! Ние сме главнокомандващите на полята, планините, реките, а той – на морските ширини. Той е самото Провидение, такова му е и името. Появява се веднага щом Великата османска държава изпадне в някакво затруднение.

Михримах се изуми. Чувствата й се запремятаха от бликналото възхищение към отчайващото разочарование и обратно. Този старец ли беше Хъзър Реис, за чиито подвизи се разказваха легенди?

Несъответствието между представите и реалността я потисна. За пръв път изпитваше подобно усещане. Съвсем по друг начин си въобразяваше бащините покои.

Султан Сюлейман трябваше да седи на величествен трон. Сред злато, диаманти, рубини... Тя не беше виждала великолепието на приемната зала и това, че сега баща й седеше на една табуретка и я гледаше оттам, направо я потресе.

Каза си: „Не е лъжа“. И Хъзър Реис бе едно пълно разочарование. Слушайки за неговите героични подвизи, тя си го беше представяла като разгърден моряк, който се катери по въжените стълби на мачтите и се плъзга по такелажите – същия като онези мъже, които наблюдаваше от градината на двореца.

– Михримах ханъм, искахме да те запознаем с моя управител в Алжир Хъзър Реис. Щом толкова много обичаш моретата и корабите, сигурно от него ще чуеш и научиш доста неща.

Най-сетне чувствата й започнаха да си идват на мястото. Естествено, предпочиташе загорял от слънцето и вятъра моряк, но Хъзър Реис си беше ето такъв. Беше човекът, който щеше да я понесе по вълните. Единственият човек, който можеше да й разказва за далечните страни.

– Ела по-близо! – каза й Сюлейман. – Ела и целуни ръка на бащицата Реис.

Още едно объркване! Да му целува ръка ли? Освен на баща си, тя не целуваше ръка на никой друг. „Мъчна работа било да пораснеш!“ - реши наум. Непрекъснато научаваше изумителни неща. Как можеше дъщерята на султан Сюлейман да целува ръка на някой друг, освен ръката на султан Сюлейман!? Значи, можело! Нали баща й поиска да му целуне ръка.

– Надяваме се да проявиш към Реис още по-голямо уважение от това, което му засвидетелстваме ние – продължи падишахът и сякаш доловил вътрешното й колебание, допълни: – Ръката, която толкова много е размахвала ятагана срещу неверниците, която толкова предано е служила на Великата османска държава, заслужава да бъде целувана.

Михримах запристъпва със ситни крачки под дългата си рокля към мъжа с червената брада. Понечи да му целуне ръка. В първия момент той като че ли я подаде. После направи нещо неочаквано. Едва докоснал пръстите й, изведнъж се отдръпна.