![Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/9/7/4/usmivka-v-polunoshch-plen-cikl-2013-g-download.jpg)
Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]
- Автор: Майналовски Сибин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- ISBN: 9789548628792
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]». Краткое содержание книги:
– Защо тогава се изненада, когато чу за коняк?
– А-а-а, това ли било... Пак ви казвам, не знам за Брайън, ама дочух как тия дни Дъртофелникът Джайлс продал целия си запас от коняк в хоремага. Три буренца от по двадесет литра заминали за един-единствен клиент...
– Къде е този хоремаг? – прекъсна го Били.
– Тръгвате надолу по пътя и в средата на селото завивате вдясно. Няма как да го пропуснете – това е единствената сграда с неонова реклама в цялата околия.
– Добре, момчета, тръгваме! – рипна Били като ужилен. – Благодарим ти, друже... а на теб, уважаеми Джоузеф, спорна и безаварийна работа!
Той сви юмрук и удари леко по бара. Блесна ослепителна светлина, а когато отново прогледнахме, забелязахме как подът се е сдобил с чисто нов паркет, светещ от чистота, паяжините под тавана са изчезнали, гредите, които бяха започнали да провисват, са заменени от нови, прясно лакирани и ухаещи на току-що отсечено дърво, пукнатината в огледало зад бар-плота се бе стопила, а вехтите мебели се бяха превърнали в удобни пейки и маси от масивни дървени трупи.
– Хиляди благодарности, господин Били! – поклони се Джоузеф Халбата. – Знам, че скромното ми заведение не може да се сравнява със „Зелената котка“, но ако някой ден Вие или приятелите Ви имате път насам, да знаете, че винаги сте добре дошли в „Дрипавият елф“.
– Благодарим, Джо! – отвърнахме в хор, докато се изнизвахме пред вратата, мъчейки се да настигнем Спиро, който очевидно си бе починал добре и в момента пак припкаше напред като младо яре.
Непознатият бе прав – не беше трудно да открием хоремага, тъй като огромната неонова реклама се набиваше на очи още отдалеч. Зачудихме се как в тази забутана провинция хората могат да си позволят неонова магия. Боби предположи, че вероятно закъсал маг е нямал пари да се разплати и е оставил като подарък на собственика руническия комплект. Съгласихме се с него единодушно. Случаите, когато магьосници ползваха заклинания като разменна монета, не бяха рядкост. Историята още помни как Джонатан Деветте Пръста игра цяла седмица на рулетка в казиното на Минас Кютек срещу късче пергамент с древноетиопско заклинание, разкриващо кой мами на карти... но това е тема за изцяло нов разказ.
Когато успяхме да открием Дъртофелника Джайлс, с лекота успяхме да изкопчим от него информация за клиента, изкупил целия му запас от коняк. Всичко, което Били трябваше да направи, бе да се ухили налудничаво и да спомене между другото, че с едно движение на ръката може да докара такова огромно количество хлебарки и гъгрици, за да накара и най-негнусливия посетител да припне чевръсто към магазина в съседното село. Джайлс с готовност се съгласи да сътрудничи, дори собственоръчно написа с разкривения си почерк адреса на мистериозния клиент. Разбрахме, че конякът бе доставен във ферма, намираща се на три мили на юг от тук.
Никога не можах да схвана защо проклетите магьосници не могат да използват телепортация, магически скокове в пространството или някаква друга дяволия, за да си спестят (а и ние покрай тях...) ходенето с часове, насекомите, които се завират по носове, уши и прочие телесни отверстия, отвратителните палещи слънчеви лъчи и всякакви други такива екстри. Били Зеленчука не правеше изключение: вместо да щракне с пръсти и да ни закара до издирвания от нас адрес, той предпочете да ни накара да се влачим пеша половин ден. На всичкото отгоре говедото дори не се потеше, въпреки че беше с любимото си черно наметало, а ние, които бяхме по къси ръкави, станахме вир вода...
Както и да е – успяхме да се дотътрим с хиляди усилия до фермата. Портите, разбира се, бяха заключени, но това не бе пречка за Били, който просто погледна ключалките и катинарите под някакъв странен ъгъл и те послушно изщракаха и се разтвориха. Човек можеше да си помисли, че ще проявим някаква минимална форма на благоразумие и ще се опитаме да влезем незабелязани, за да разберем какво точно се мъти тук. Точно обратното – нашето момче влезе с гръм и трясък и ревна:
– КЪДЕ Е БРАЙЪН???
Честно, не бях очаквал да извади чак такъв глас. Даже Спиро се уплаши и се шмугна набързо в един от по-тъмните ъгли. След като прозорците спряха да треперят, една от вратите в дъното на коридора се отвори и от нея наизлязоха десетина трола с огромни дървени бухалки и сопи.
– К’ви сте вие, бе? – изломоти единият от тях.
– Аз съм Били Зеленчука, но дълбоко се съмнявам, че си чувал за мен, мой малоумни ми приятелю – изпъчи се нашето момче. – Това обаче няма значение, понеже не сме били път чак дотук, за да си говорим за моята скромна особа. Търсим нашия приятел Брайън Махмурлука и имаме доста солидни причини да вярваме, че е някъде при вас. Затова хайде да си спестим любезностите и направо да преминем към онази част, където вие ни го предавате, ние си го вземаме под мишница и се омитаме.