Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Съдейки по съсредоточените физиономии на странната сбирщина около масите, и за тях това било нещото, което не им давало мира. Били решил да обясни с две-три приказки кой е, откъде идва и с какво се занимава, но всеки, който е поне бегло запознат с историята на живота и премеждията му, е наясно, че идеята била обречена още в зародиш. Двете думи се превърнали в десет, те на свой ред – в сто, стоте станали десетина хиляди... и докато се усети, Били вече обръщал пета бира, за да накваси пресъхналите си от разказа устни, а селяците се били скупчили около него и попивали жадно всяка дума.

Когато най-сетне младият магьосник приключил с раздумката, в кръчмата се възцарила тишина.

– Завиждаме ти, Били... – нарушил мълчанието след минутка-две един от клиентите. Останалите закимали усърдно. Очевидно бил засегнал някаква тънка струна в душите им.

– Е, без да се обиждате, но така като ви гледам, и вие не сте най-обикновени земеделци и животновъди... Така де, магията във вас се усеща отдалеч...

– Не е там проблемът, Били – въздъхнал Калоян, докато със заучено движение подменял пустеещата халба на младежа с пълна. – Не знаеш нищо за пълното ни с предразсъдъци общество. Защо, мислиш, сме се събрали тук като прокажени и къркаме по цял ден? Мислиш, че не ни се иска и ние да хукнем да борим змейове, вампири и прочие нечиста сила?

– Искаш да кажеш, че обществото ви отхвърля магьосниците?

– Напротив, българите са пълни със суеверия. За жалост обаче са упорити като магарета и отказват да приемат, че другите магически същества, неописани в преданията им, също имат право на живот като всички останали. Вземи мен например. Аз съм самодивец осмо поколение. Моята пра-пра-прабаба е участвала в онази прословута сцена с Хаджи Димитър, да му се не види! Но според умните ни глави самодивите трябва да са само женски. Ако споделя на някого какво съм, ще има да се смее до припадък три дена, без да спира...

– При нас, кикиморовците, нещата също не са кой знае колко по-различни – обадил се от задните редици възрастен мъж, който му се бил представил като чичо Пенчо.

– И при полуверците е така...

– Не се оплаквайте, защото нашето не е нищо в сравнение с това на русалците – вдигнал чаша русоляв вещер, към когото всички се обръщали с почтителното „бай Йовчо“. – Ние поне може да киснем тук и да се оплакваме тук, а те са закотвени в смотаните си реки и езера и единственото, което могат да правят, е да зяпат със завист как жените и дъщерите им се забавляват с наводнения, омайване на простосмъртни и прочие...

– Не си прав, бай Йовчо – нали им ходим на свиждане на Спасовден... – възразил Калоян.

– Е, да, ама останалите 364 дена в годината не си мърдаме и пръста за тях, нали?

Останалите се размърморили неодобрително.

– Чакайте малко! – ударил по бар-плота Били. – Искате да кажете, че ви е скучно, обречени сте да живеете в сенките на жените си и никой не ви брои за живи, така ли?

– Ми... в общи линии...

– Ами обяснете ми кой, в името на Мрака, ви пречи?