Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

– Спиро ли? - озадачихме се ние. Били махна с ръка:

– Прилича ми на Спиридон. Не знам защо, ама така ми дойде.

Ние единодушно се съгласихме, че няма нищо нередно в името „Спиро“. Виж, в идеята, че дракон можеше да бъде използван в ролята на хрътка, имаше доста уязвими моменти...

– Спокойно, всичко съм обмислил – нетърпеливо ни прекъсна Били. – Драконите може и да нямат кучешко обоняние, но за сметка на това имат котешки инстинкти. Единственото, което трябва да направим, е да му дадем да помирише коняка на Брайън, за да се досети кого точно търси, и да се уповаваме на десетото му чувство... или което там беше по ред на номерата.

– И откъде си сигурен, че планът ще проработи?

– Много просто, друже – хилна се Били и се почеса по темето с така характерния за Джонатан Деветте Пръста жест. Ако тези двамата не бяха коренно противоположни като външност, характери и магическа същност, човек можеше да се обзаложи, че са братя. – Ти познаваш ли друг, който да пие коняк в наши дни?

С неохота се съгласихме, че любовта на Брайън към екзотичните питиета от миналото може и да свърши работа. Рей докара чашка коняк – от онзи, калпавия, българския, дето и за дезинфекция на ръце не ставаше. Спиро подуши стъкларията, махна два-три пъти с опашка, сякаш искаше да ни каже „Абе вие майтап ли си правите с мен?“, кихна възмутено и запърха с крилца в посока най-близкия прозорец.

– След него!!! – ревна Били и всички хукнахме да преследваме люспестото добиче.

Половин час по-късно трябваше да признаем, че дракончето имаше доста добър нюх. Бяхме излезли от „Котката“ в света на Безгрешните – една от реалностите, в които всеки нормален човек гледаше да не попада, ако няма много належаща причина за това. Слава на Мерлин, че поне си носехме документите, защото ако не друго, то клубната карта от „Зелената котка“ поне гарантираше, че никой няма да се заяжда с теб, та било то и Безгрешната Милиция. Е, наложи се един-два пъти Били да раздаде няколко от любимите си застрашителни погледи – от онзи модел, дето бяха гарнирани с налудничав блясък в очите и уж неволно припламване на аметиста в пръстена му, който все едно казваше „Не се занимавай с мен, понеже очевидно главата не ме слуша много“. Заядливците схващаха намека доста бързо.

Спиро уверено ни водеше напред. Проблемът бе, че вървяхме вече два дни, а нямаше и следа от Брайън. Започвахме да подозираме, че глупавото животно е надушило тайна спиртоварна за производство на нелегален алкохол и се е запътило натам с надеждата да се налочи и да убие махмурлука в зародиш. Всеизвестно бе колко лесно се пристрастяват към всичко порочно въпросните рептилии. Тери Сторн ни бе разказвал една история за дракон, израснал тайно в Графството, който веднъж кихнал в поле с пушилист и оттогава насетне не можел да изкара и ден без солидна доза от ароматния дим. Но пак се отплеснах...