Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Какво е „Левски“ ли? Не ме питай, понеже и аз не знам. Вероятно някоя от онези мозъкопромиващи секти. Няма значение. Така ми разказаха тази история, така ти я предавам и аз.

Един прекрасен ден обаче Били Зеленчука се събудил, изгълтал на един дъх сутрешното си кафе, почесал котката си зад ушите (о, да, Били има прелестна писàна, трябва да ви запозная някой път...), ударил с юмрук по масата и взел съдбоносно решение – да смени обстановката. Станало му ясно, че със седене и чакане приключението да го удари по челото няма да стигне доникъде.

Речено – сторено. Не се чудил дълго къде да забегне, понеже за времето, в което се познавал с антуража на „Зелената котка“, бил научил едно нещо със сигурност – търчѝ с все сила натам, откъдето Джонатан Деветте Пръста бяга. И тъй като неведнъж бил слушал страховити истории за това колко немагическа и отвратителна земя била България, Били не се поколебал и за секунда, ами се втурнал към най-близкия портал, сякаш бързал за място по-напред при обезглавяването на Нед Старк. Или който бил там поредното прераждане на Шон Бийн.

Както винаги, порталът се отворил на място, за което никой никога не бил научавал нищо. Били се материализирал насред средата на нищото, огледал се наоколо, плюл раздразнено и закрачил към най-близката кръчма. Не, очевидно не към „Зелената котка“ – не помниш ли, че беше във ваканция? Просто Били имаше невероятния талант да открива места, където се продава алкохол от какъвто и да било вид, произход или химически състав.

Дарбата не му изневерила и този път – нашето момче след десетина минути ходене се озовало пред някаква полусрутена, зле измазана барака, в която и пияно джудже не би влязло дори само да се изсекне. Сетивата на Били обаче били категорични – вътре имало пиячка, макар и от екзотичен и непознат нему модел. Затова със свито сърце бутнал покритата с олющена мръснобяла боя врата и смело прекрачил прага на съборетината.

Очаквал да открие вътре още по-голяма мизерия, отколкото съзрял на влизане. За негова изненада обаче не било кой знае колко по-зле от „Зелената котка“ след тролски рожден ден, да кажем. Подът бил дървен, но старателно измит и подметен, масите били грубо сковани, но сравнително чисти и отрупани с празни и полупълни чаши от всякакъв калибър, огледалото зад бара било точно толкова наплюто от мухи, колкото да не навява асоциации с тежкарско заведение, и точно толкова забърсано, колкото да не се чувстваш като във войнишка тоалетна... С други думи, кръчма като кръчма – напълно нормално място за откриване на приключение, разнообразие и тем подобни неща.