Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
Снимките бяха черно-бели, но на тях се виждаше добре онова, което той искаше да види. Насеченото с огромния ловджийски нож прекрасно тяло на Евгения Войтович и кръв, кръв, кръв… Дори в смъртта, дори в тази страшна смърт нейното изумително лице си оставаше красиво, съвършено, понесло в себе си неоткритата нему тайна. „Обичам мъжа си“ — казваше тя. Глупаче. Какво е любовта? За какво го обичаше? За да свършиш в крайна сметка, унищожена и накълцана от ръката на един месар?
След двата телефонни разговора с нея той дълго не можа да се успокои. Стори му се, че се е докоснал до нещо неразбираемо, загадъчно, но колкото и да се мъчи, не можа да го проумее. И тогава за пръв път в живота си истински се уплаши. Може би нещо у него не е наред? Може би емоционалната му студенина, която той възприема като нещо напълно нормално, всъщност е страшен дефект, порок, душевна болест, някаква извратеност? Но това би означавало, че цялата Аз-концепция, която си е изградил, е невярна, че той цял живот е живял неправилно, че околните тайно му се присмиват и го съжаляват, както човек съжалява инвалидите и изродите.
Тази мисъл му се стори толкова болезнена, че той дори се учуди. И започна да издига около своето Аз защитна стена. Евгения Войтович е празноглава хлапачка, наивно вярваща в прочетени в книжките думи и видени в киното образи. Не съществува никаква любов, има само различни форми на съвместно съществуване на хора, които по една или друга причина се понасят взаимно. Ето го него, последното доказателство, че любов не съществува. Това доказателство е в ръцете му, той го гледа, то е реално. А любовта е мит.
Той обърна страницата и зачете сухите редове:
„… Кожните покрития… са изцапани с влажна кръв. На опип трупът е топъл. Трупното вкочаняване е слабо изразено… Температурата на трупа в правото черво е измерена с химически термометър… При рязък удар с дръжката на невроложко чукче по оголената предна повърхност на дясното рамо в средната третина се появи «мускулен тумор»… Вертикална праволинейна рана с цепнатинна форма, дълга 3,8 см (при събиране на краищата)… Хоризонтална… дълга 3,6 см… Вертикална… дълга 3,9 см… Хоризонтална… дълга 16,4 см…“
Той разбираше, че не бива да държи това в дома си. Причината да поиска открадването на делото беше съвсем друга. Трябваше му предсмъртното писмо на Войтович. Следователят не му даде да го види и това го притесни. Какво ли има в него? Какво ли е написал този кретен, преди да се обеси? Трябваше на всяка цена да се сдобие с писмото — или за да го унищожи, или за да се убеди, че тревогата му е напразна. Получи писмото, в него наистина бяха казани много неща, но тях можеха да ги разберат само хората, които знаеха за това. А те бяха малко на брой. За всички останали писмото трябваше да изглежда като несвързано ломотене на човек, смазан от разкаяние, след като жестоко е убил своята любима съпруга. Тоя гявол Галактионов свърши работата чисто, а следователят, който и хабер си няма, на всичко отгоре му помогна. Уплаши се и не отиде да си признае, че постоянно нарушава инструкциите и оставя отворени и стаята, и касата си. Вместо това, явно е запалил малък пожар на бюрото си и това му е било оправданието. Браво, страхливо зайче такова, добре си го измислил, далече ще стигнеш.
Но заедно с писмото той получи и всичко останало от делото. И тези протоколи. И тези снимки. Гледаше ги като омагьосан. Ето го доказателството за правотата му. Той е нормален, а всички останали са безмозъчни тъпанари, дърдорковци с недоразвит интелект. Тя също… Отказа му и си мислеше, че той ще се обиди. Глупачка. Ако не беше му отказала, сега щеше да е жива. Ама не: приказки, любов, обичала мъжа си. Дрън-дрън.
Хладният разум му говореше, че трябва да изгори папката, както бе изгорил останалите три, и да хвърли пепелта в тоалетната чиния. Но той не можеше да се лиши от своето доказателство. То му трябваше, от него черпеше сили и самочувствие. Самочувствието, че е нормален толкова, колкото трябва да е нормален един хомо сапиенс. Не е изрод. Просто останалите са недоразвити и примитивни същества.
Директорът на Института професор Алхименко чу, че телефонът звъни, вече в коридора. Беше тръгнал за министерството и в първия момент реши да не се връща, за да види кой звъни. Секретарката от приемната му Танечка беше отишла в тоалетната да мие съдовете от сутрешния чай на директора на Института и неговите приближени, телефонът на бюрото й звънеше, та се късаше, и Алхименко си помисли, че това телефонно обаждане няма да му донесе нищо добро. Без сам да знае защо, се върна и вдигна слушалката.