Смърт заради смъртта

— Аз честно предупредих родителите, че за това дете няма надежда — каза първият лекар, към когото те се обърнаха, докато гледаше монитора, където мъждукаха всички данни за изследванията на момче, болно от левкемия. — Кои други деца ви интересуват?

— Ето тези. — Настя му подаде списък от седем имена. Бяха й го разпечатали в отдела за информация и отчет: деца, изпратени от банка „Ексим“ при доктор Фарел, заболявания на кръвта.

— За съжаление, всички тези деца бяха безнадеждно болни — сви рамене Фарел. — И аз всеки път казвах това на родителите.

— Да си спомняте случайно дали преводачът, който ги придружаваше, беше винаги един и същ?

— Да, добре съм го запомнил, защото не приличаше твърде на преводач. Казваше се Александър.

— Точно така. А по какво не ви приличаше твърде на преводач?

— Разбирате ли, преводачите обикновено са доста равнодушни. Не ги интересуват проблемите на хората, на които помагат с превод. А Александър приличаше повече на човек, заинтересован от съдбата на всяко дете. Как да ви го обясня… Самият той водеше детето за ръка, галеше го по главичката, с една дума — проявяваше грижа. Беше много внимателен и грижовен към родителите, дори бих казал — особено деликатен. Представете си само какво е да чуеш, че за детето ти няма надежда, че то никога няма да оздравее, а вероятно много скоро и ще умре. Но той умееше да намира такива думи, че родителите посрещаха страшната новина мъжествено. Вярно, някои се разплакваха, но в присъствието на Александър никога не е имало истерии и припадъци.

— Благодаря ви, доктор Фарел — каза Настя и двамата тръгнаха да потърсят следващия лекар с друг списък в ръце: децата, изпратени от банка „Ексим“ при доктор Тотенхайм, онколог. В чантата на Настя имаше още два списъка, насочени към „доктор Робинсън, мозъчни заболявания“ и „доктор Линес, гръбначни заболявания“.

За свой ужас те не чуха нищо ново. Всички деца, които са били довеждани по направление от банка „Ексим“ от някой си Александър, толкова внимателен и тактичен човек, са били безнадеждно болни. В някои случаи родителите били предупреждавани, че без операция детето ще живее още година-две, а една успешна операция би могла да му подари ако не пълноценен, поне дълъг живот, но това дете, ако се съди по здравословното му състояние, определено не би понесло операция. В други случаи честно им казвали, че детето си отива и само чудо може да го спаси. В трети — че има шанс, макар и малък, но има. Такива случаи е имало малко — само три от двайсет и девет. Но все пак е имало.

— Виждам, че нещо не ви харесва — забеляза един от лекарите, доктор Робинсън. — Изразът на лицето ви е някак странен.

— Разбирате ли, в нашата страна не е прието да се съобщава на болния диагнозата му, най-малкото пък негативна прогноза. Нашите лекари са по-… щадящи ли да го кажа, към пациентите. Човекът трябва да има надежда, иначе…