Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
— „Просто грехота е да не се възползва човек“, нали?
— Именно. Не, Мишенка, сега съм абсолютно сигурна, че щом делото на Дима Красников е било в ръцете на Галактионов, Ликов не лъже. Такъв тип като едното нищо е способен да разгласи чужда тайна, да я подхвърли като кокал от господарската трапеза, само и само да не плати с пари.
Миша я водеше грижовно, като лавираше между дълбоките локви.
— Вкъщи ли си отивате? — попита я, когато стигнаха до автобусната спирка, и се завзира в едва различаващите се във вечерния мрак номера на маршрутите.
— Не, трябва да се върна в службата. Защото следобед хукнах набързо, след като ми се обадихте, оставих всички книжа на бюрото, а и не си взех в чантата нещата, които ми трябват. Ами вие?
— И аз отивам в службата. Мисля, че този автобус ще ни свърши работа. — Той кимна към приближаващия претъпкан „Икарус“. — Да се качваме, Анастасия Павловна, с него ще стигнем до метрото.
— Имате ли ум, Мишенка! — не на шега се уплаши Настя, когато видя навалицата в автобуса и почти същата по размери навалица, готова да го атакува откъм улицата. — Та това е моята смърт. Не мога да пътувам сред тълпа и в задуха, става ми лошо. Пеша, пеша, само пеша.
— Но е много далече — честно я предупреди Миша, който добре знаеше разнасяните из отдела легенди за невероятния мързел на Анастасия Каменская. — Пеша ще трябва да вървим най-малко двайсет минути.
— Няма значение — упорито завъртя глава тя. — По-добре е, отколкото да вдишвам амоняк и да припадам.
Те тръгнаха бавно по тъмната, неприветлива улица. Впечатлението от мерзостта на Александър Галактионов се бе оказало толкова силно, че и за двамата беше болезнено не само да го обсъждат, но дори да мислят за него. Тротоарът беше широк, Настя крачеше почти без да гледа къде стъпва и не подозираше, че всъщност от днес нататък е тръгнала по тясна дъсчица, от двете страни на която е смъртта.
След като се прибра, първата работа на Настя бе да застане под горещия душ. Имаше чувството, че калта от душата на отдавна умрелия Галактионов е полепнала по нея окончателно. Инстинктивно искаше да я отмие.
След душа й поолекна донякъде. Поуспокои се болният й гръб, изчезна ужасното зъзнене, което при нея беше почти постоянно поради лошото й кръвоснабдяване. Настя си свари силно кафе, отвори кутия с някаква консерва, отряза си филия хляб, но внезапно, като помириса съдържанието на кутията, я върна в хладилника. Оказа се, че гладът й е минал. Вместо ядене, си наля две пълни чаши леден портокалов сок от хладилника.
Въпреки горещото кафе, отново започна да зъзне. Настани се в леглото, зави се с две одеяла, пусна на видеото любимия си концерт на тримата тенори на световното футболно първенство: Хосе Карерас, Пласидо Доминго и Лучано Павароти.
Настя с наслада се потопи в бляскавото майсторство на певците, разиграващи на терена на „O sole mio“ цял футболен спектакъл с мастит център-нападател, весел полузащитник и забавен суетлив новак, който сякаш подтичва покрай маестрото и хленчи: „Дай малко да поритам, хайде дай!“ Трябва да си рядко надарен актьор, за да изиграеш такива футболни страсти, докато изпълняваш популярната неаполитанска песен. И накрая, разбира се, арията на Калаф, без която великият Павароти не напуска сцената на нито един концерт. Публиката просто не му го позволява. Тя е готова пак и пак, хиляди, сто хиляди пъти да вижда съсредоточената му физиономия, озарявана в края на арията от тържествуваща усмивка, и да чува великолепния му глас, произнасящ: Vincero! Vincero! И в този миг никой от зрителите не се съмнява, че този дебел, потен шейсетгодишен човек с голяма черна брада, ослепителнобели зъби и неизменната кърпичка в ръката наистина ще победи, застане ли начело на войската както се кълне да го стори принц Калаф…
По закона на подлостта телефонът трябваше да звънне точно в този момент. И той, разбира се, звънна.
— Как си, детко? — чу тя в слушалката гласа на Леонид Петрович.