Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
— Нормално.
— Не си се отказала да се омъжиш, нали?
— Май засега не съм — вяло му върна шегата Настя.
— Ей, какво си пуснала там? — напрегна се вторият й баща, когато долови в слушалката гласа на прочутия певец. Павароти ли? По коя програма е? Чакай да го, пусна.
— Видеото е.
— Ти откъде имаш видео? Нали нямаше.
Гласът му изведнъж стана строг. Той постоянно повтаряше на Настя, че „честта е най-скъпото на една девойка“. Служителят от милицията може да получава само заплата и хонорари за творческа и преподавателска дейност. От други източници — нито копейка. Той одобряваше идеята, на дъщеря си от време на време да припечелва от издателства, като превежда от английски или френски, но винаги следеше къде и за какво тя харчи парите си — както ежемесечните, така и допълнителните. Знаеше също, че не си е купувала видео и не би могла да си купи, освен ако не е взела пари назаем. Но тя не обичаше това…
— Татко, не се тревожи, имам видео още от октомври. Не е мое, тоест не е съвсем мое…
— Анастасия, какви са тези работи? Станала си потайна ли?
— Татко, разбираш ли…
Тя изведнъж почувства как очите й предателски се пълнят със сълзи, а устните й се изкривяват от един много неприятен гърч — предшественика на плача. Не може сега да му разказва за Бокър, веднага ще се разплаче. Дребно смешно човече, престъпник-лингвист и интелектуалец, изпълнителен, изпълнен с творческо въображение, любезен, той притежаваше всички качества, които трябва да притежава истинският мъж. Уравновесен, сдържан, с чувство за такт и мярка. Нелеп и понякога жалък, с глупав вреслив смях. Донесе й това видео, за да може да преглежда записите, които той снимаше по нейно поръчение, когато тя водеше едно частно разследване. Донесе го, но не си го прибра, защото скоро го убиха. Умря в болницата, в ръцете на Настя. Може би един ден тя ще се научи да говори за него спокойно, без истерия. Може би някой ден…
— Друг път ще ти разкажа. Хайде, татко, вече заспивам. Целувам те — изрече тя с що-годе спокоен тон, та Леонид Петрович да не забележи нещо. Внимателно постави слушалката на вилката, бързо изключи телевизора и лампата и рухна с лице върху възглавницата, като даде воля на риданията си.
Тихичко, като се стараеше да не събуди жена си, той се измъкна от леглото и на пръсти излезе в коридора. Плътно затвори вратата на спалнята, пое си дъх, свали от кукичката в банята хавлията на тъмни райета и отиде в стаята, която доскоро беше на дъщеря му, но откак тя се омъжи и се премести при мъжа си, стана негов кабинет.
Той го обзаведе с обич и много мисъл, лично купуваше и окачваше по стените книжните рафтове, лично обикаляше по магазините, докато си избра бюро — голямо, с две шкафчета отстрани, в които да може внимателно да подреди всичките си книжа и документи, та нищо да не се обърква или губи. Не обичаше дневната светлина, затова купи за кабинета си тежки тъмни завеси, които постоянно бяха спуснати и почти не пропускаха светлина, като създаваха в стаята приятен сумрак.
Също лично издълба стената встрани от писалището, за да вгради в нея малък сейф. Никога не пазеше в него нещо особено, за секретни документи използваше касата в службата си, но за него беше важно усещането за уединеност, откъснатост от целия свят, от близките, увереността, че ако пожелае да скрие нещо, ще може да го направи. Най-много мразеше да бъде сред хора, които знаят всичко за него. Това се отнасяше не само за външните хора, но и в еднаква степен за жена му. Мисълта, че някой знае за него твърде много, беше непоносима, и то не защото имаше какво да крие, а защото това му приличаше на чувството, че си гол сред облечени хора. От ранно детство той яростно отстояваше правото си на собствена тайна, защото в претъпканата барака всички живееха в условия на наложена откритост. Ако някой имаше диария, веднага всички научаваха, защото до нужника на двора трябваше да се претича покрай всички прозорци. В бараката нищо не можеше да се скрие — нито дума, нито най-незначителна постъпка. От детството си той бе пренесъл у възрастния вече човек омраза към хората и патологична потайност.
Кабинетът се превърна в негов истински дом, в негово убежище, в място, където намираше някакво подобие на покой.
Запали настолната лампа, отвори сейфа, като набра шифъра на предния панел, извади оттам дебела папка и седна зад писалището. По навик прелисти, без да ги чете, първите няколко страници. Ето ги снимките.