В черно като полунощ [bg]

Капитанът кимна на госпожа Пруст:

— Убеден съм, можем да споделим мнението, че няма да са необходими белезници. Така ли е, дами?

— О, познавате ме, капитане — отвърна госпожа Пруст.

Капитан Ангуа присви очи.

— Да, но не знам нищо за малката ви приятелка. Бих искала вие да носите метлата, госпожо Пруст.

Тифани разбираше, че няма смисъл да спори, и покорно подаде метлата. Тръгнаха в тишина, ако не се брои приглушеното мърморене на Нак Мак Фигъл.

След известно време капитан Ангуа се обади:

— Времето не е подходящо за черни островърхи шапки, госпожо Пруст. Имаше още един случай, долу в равнините. В някаква забравена от бога дупка, в която хич да не стъпва човек. Пребили някаква старица за това, че имала книга със заклинания.

— Не!

Те се извърнаха към Тифани, а фигълите се сблъскаха в глезените ѝ.

Капитан Ангуа поклати глава.

— Съжалявам, госпожице, но е факт. Макар че се оказа, че била книга с клачианска поезия. Ама че заврънкулки! Предполагам, че на онези, на които им се ще да е така, наистина са им се видели като заклинания. Тя умря.

— Според мен е виновен Вестникът — изсумтя госпожа Пруст. — Ами така е, като пишат такива неща в него! Само пълнят с глупости главите на хората.

Ангуа сви рамене.

— Доколкото разбрах, хората, които са го сторили, не са си падали много по четенето.

— Вие трябва да спрете това! — възкликна Тифани.

— И как, госпожице? Ние сме Градската стража. Извън градските стени нямаме никакви реални правомощия. Там нейде си из горите има разни поселища, за които сигурно не сме и чували. Не знам откъде идва всичко това. Сякаш някаква лудост се сипе направо от въздуха. — Ангуа потри ръце. — В града, разбира се, няма вещици — продължи тя, — макар че има доста момински партита, нали, госпожо Пруст? — Тя намигна. Наистина намигна, Тифани беше сигурна в това, както и че на капитан Керът дукесата всъщност не му се понрави особено.

— Е, тогава истинските вещици скоро ще го спрат — обади се Тифани. — В планините със сигурност биха го сторили, госпожо Пруст.

— О, ама тук в града няма истински вещици. Нали чу капитана? — Госпожа Пруст впи очи в Тифани и прошепна през зъби: — Не бива да спорим пред хората. Изнервят се.

Спряха пред една голяма сграда със сини светлини от двете страни на вратата.

— Добре дошли в участъка, дами — обяви капитан Ангуа. — Е, госпожице Сболки, сега трябва да ви заключа в килия, но е чистичка — изобщо няма почти никакви мишки, и ако госпожа Пруст ви прави компания, да речем, че бих могла да се окажа малко разсеяна и да забравя ключа в ключалката, разбирате ли? Моля ви, не напускайте сградата, защото ще ви преследват. — Тя погледна Тифани право в очите и додаде: — А никой не бива да бъде преследван. Ужасно е човек да бъде преследван.

Тя ги поведе през сградата надолу до редица килии с изумително уютен вид и ги подкани с жест да влязат в една. Вратата се затвори с трясък зад нея и стъпките ѝ отекнаха обратно по каменния коридор.