Време на мъчения [bg]

„Коул Фармс“ съществуваше от над шейсет години. Намираше се на „Луистън Роуд“, близо до входа на игрището за голф „Спринг Мийдоус“. Двамата седнаха на маса за четирима. Паркър си поръча сандвич с пуйка, а Уолш — обещания черен дроб с лук, бекон и достатъчно гарнитури, за да прекатурят масата.

— Да ти имам наглостта — каза Уолш, след като сервитьорката взе поръчките им.

— Още си кисел заради Бореас.

— Меко казано.

Паркър си спомни окървавеното тяло на пясъка. Спомни си и как го прекрачи, без да почувства нищо.

— Още тогава ти казах: ръцете ми са чисти.

— А съвестта ти?

— И тя, или поне що се отнася до Бореас.

— Точно това ме тревожи.

Паркър прокара пръсти по масата, сякаш да провери колко е гладка, и не намери ни една неравност, нито троха.

— Всяко нещо си има цена, Гордън. — За първи път наричаше Уолш по име. — Няма нищо безплатно.

— Не знам какво трябва да значи това.

— Напротив, знаеш. В Бореас бе сложен край на нещо ужасно. Аз платих с болка. Ти плати с мълчание.

— Има си закони. От мен се иска да ги прилагам.

— Правото и правдата не са едно и също.

— Мисля, че ти се размина организация на убийство. Не желая да поддържам връзки с човек, който е способен на такова нещо.

— Ами Рос?

— Рос очевидно няма същите скрупули. Той ми каза, че ти се плаща за това, въпреки че според мен по-редно е да се каже, че смучеш от федералната цица. Толкова ли си закъсал за пари?

— Осигуряват ми известна гъвкавост. Някои от клиентите ми не са в състояние да плащат достатъчно за услугите ми.

— А куршумите си имат цена.

— Купуваме ги изгодно.

Уолш се облегна назад, видимо отвратен, но и за да направи място за храната си. А тя беше много. Личеше си, че се изкушава да я остави недокосната и да си тръгне, но блюдата ухаеха твърде примамливо. Той сложи едно лукче в устата си и битката беше изгубена.