Ноктите на Помирителя [bg]

— Предполагам, че всички искат да го направят — отговорих му аз. — Или поне аз го искам със сигурност.

— Но аз трябва да го направя на всяка цена! — Здравата му лява ръка хвана моята. — Ако не го направя, ще загубя разсъдъка си или ще се самоубия. Бях твой приятел, нали? — Гласът му премина в шепот. — Дали реликвата, която носиш… синият скъпоценен камък… ще може да ни освободи? Знам, че преторианците не го откриха. Гледах внимателно как те претърсват.

— Не искам да го изваждам. Започва да свети много силно в тъмнината.

— Добре, тогава ще вдигна сламеника и ще го прикрия с него.

Изчаках го, докато направи заслон, и извадих Ноктите от ботуша си. Светлината на камъка още беше толкова слаба, че спокойно можех да го прикрия и с длан.

— Гасне ли? — попита разтревожено Йонас.

— Не, често става така. Но когато е активен, както когато превърна водата в гарафата ни на вино и покори маймуночовеците, свети много силно. Ако изобщо може да ни спаси оттук, смятам, че сега това няма как да стане.

— Нека го занесем до вратата. Може и да отключи катинара. — Гласът му трепереше.

— Малко по-късно, нека другите заспят. Ако можем да излезем, ще помогна и на тях, но ако не успеем да отворим вратата, а мисля, че точно така ще стане, не искам те да знаят, че притежавам Ноктите. А сега ми кажи защо се налага веднага да излезеш оттук.

— Докато ти говореше с възрастната двойка, аз бях разпитван от цяло семейство — започна Йонас. — Имаше няколко стари жени, мъж на около петдесет, друг на трийсет, още три по-млади жени и цяла тълпа деца. Те ме занесоха в своята ниша до стената. Както си забелязал, там можеш да cfe озовеш само ако си поканен. Очаквах да ме питат за приятелите си, които са навън, за политиците или за битките в планините. Вместо това те гледаха на мен като на вид развлечение. Искаха да разберат повече за реката. За това къде съм бил и дали хората се обличат с дрехи като моите. Питаха и за храната отвън. Прекалено много въпроси имаше за храната, някой от тях доста абсурдни. Виждал Ли съм някога касапин? Дали животните молят за живота си, преди да бъдат заклани? Вярно ли е, че тези, които правят захар, имат отровни копия, за да я охраняват? Те никога не бяха виждали пчели и смятаха, че са големи колкото зайците. Не след дълго започнах сам да им задавам въпроси и открих, че всички, дори и най-възрастната жена, никога не е била свободна. Мъже и жени са били затваряни тук, харесвали са се и са раждали деца. Някои от тях са били вземани, но по-голямата част са оставали тук до края на живота си. Нямат никаква собственост, никакви лични предмети, както и надежда, че някога ще бъдат свободни. На практика те не знаят какво изобщо означава свободата. Един от по-старите мъже и една девойка сериозно заявиха, че биха искали да излязат навън, но ако са сигурни, че после отново ще се върнат при своите роднини. Най-старата жена е седмо поколение затворници, а нейната майка е била шесто поколение затворничка. В известен смисъл това са изключителни хора. Външно те са се приспособили идеално към това място, където прекарват живота си. И все пак това са… — Йонас замълча и се ослуша. — … семейни спомени. Мисля, че така можем да ги наречем. Традициите от външния свят са били привнесени тук, в затвора, още от първите осъдени. Сега всичко се е променило. Те дори не знаят значението на някой думи, но спазват традициите, разказват същите истории, защото това е единственото, което знаят.