Деца от кръв и кости [bg]

— Проклятие!

Стискам зъби. Това не заглушава останалата част от ужасните й думи. При спомена на гласа й заразата ми излиза на повърхността и по кожата ми започва да пъпли топлина. Докато става по-гореща, накъсаните гласове се усилват. По-високи. По-ясни.

Боря се с магията, сякаш натиквам тухла в гърлото си.

Едно… две…

Броя, докато се боря. Въздухът около мен става по-хладен. По челото ми избива пот. Когато магията ми е натикана надолу, дъхът ми излиза на накъсани изблици. Но заплахата е смазана. За кратко съм в безопасност. Сам…

— Инан!

Трепвам и проверявам дали шлемът ми е на мястото си. Палецът ми пробягва по закопчалката за петдесети път днес. Кълна се, че усещам как тази нова бяла ивица става по-голяма.

Точно пред очите на Каея.

Тя язди напред, правейки ми знак да я последвам. Сигурно не е разбрала, че цял ден яздя зад нея, за да избягам от погледа й. Само преди няколко часа едва не зърна бялата ивица, когато ме хвана да гледам втренчено отражението си в един поток. Ако беше дошла малко по-рано… ако аз бях останал малко по-дълго…

Стегни се, Инан!

Какво правя? Всичките тези „ако“ няма да ме доведат доникъде.

Да убия момичето. Да убия магията. Това е всичко, което трябва да направя.

Притискам бедра към Лула, моята снежна леопанера, и я подтиквам да върви след Каея, като внимавам да избягвам роговете, които стърчат на гърба й. Ако ударя някой от тях прекалено силно, тя ще ме хвърли от гърба си.

— Хайде — изплющявам с юздите, когато Лула изръмжава. — Не бъди такава проклета мързеливка.

Лула оголва острите си зъби, но се подчинява и ускорява крачка. Тя ту навлиза сред дърветата, ту излиза от тях, навеждайки се под бабунемите, които притичват по отрупаните с плод клони.

Когато настигаме Каея, потупвам Лула с благодарност. Тя отново изръмжава тихо, но въпреки това потърква муцуна в ръката ми.

— Кажи ми — обръща се към мен Каея, когато се приближавам. — Какво точно ти каза онзи селянин?

Отново? Небеса, тя не се отказва!

— Нещо не разбирам. Искам да го чуя отново.

Адмиралът протяга ръка зад пантенерата си и пуска от клетката своя червеногуш ястреб. Птицата каца на седлото, а Каея завързва писмо за крака му. Сигурно е писмо до баща ми. Вървим на юг по следите на свитъка. Освен това подозирам, че Инан е ма…

— Твърдеше, че прави карти — лъжа аз. — Крадецът и Амари отишли при него, след като избягали от Лагос.

Каея вдига ръка, ястребът разперва широките си крила и полита към небето.

— Откъде знае, че са отивали на юг?

— Видял ги да чертаят пътя си.

Каея отклонява поглед, но аз успявам да забележа съмнението, което проблясва в очите й.

— Не трябваше да разпитваш никого без мен.

— А селото не трябваше да изгаря! — сопвам се аз. — Не разбирам защо се връщаме отново и отново към това, което е трябвало или не е трябвало да се случва.