Изтръгнати от корен [bg]

— Но ако Лесът не е бил тук, когато са се заселили, откъде се е взел?

Змеят сви рамене.

— Ако отидеш в столицата, ще видиш много трубадури, които с радост ще ти попеят за възхода на Леса. Това е популярна тема, особено когато имат публика, която знае по-малко от тях самите: предоставя им огромно поле за творчество. Предполагам, че е възможно някой трубадур да уцели истинската история. Пали огъня и да започваме отново.

Едва късно вечерта, вече по мръкнало, той остана доволен от работата ми. Опита се да ме прати да спя, но аз не се поддадох.

Думите на Венса още стържеха и дращеха в главата ми и ми хрумна, че той може би нарочно се е опитал да ме изтощи, за да ме забави с още един ден. Исках да видя Каша със собствените си очи; исках да знам с какво си имам работа, каква е тази поквара, която трябва да намеря начин да надвия.

— Не — отвърнах. — Не. Казахте, че ще мога да я видя, щом се науча да се предпазвам.

Той вдигна ръце.

— Добре. Последвай ме.

Поведе ме надолу по стълбите към избите под кухнята. Спомних си как отчаяно ги обикалях, когато си мислех, че Змеят изцежда живота ми, как прокарвах ръце по всички стени, пъхах пръсти във всяка пукнатина, дърпах всяка изронена тухла с надеждата да намеря изход. Змеят обаче ме заведе до една гладко полирана част на стената — цяла плоча от бял камък без никакъв хоросан. Докосна я леко с пръстите на едната си ръка и ги огъна като паяк; усетих леката тръпка от действието на магията. Плочата хлътна назад в стената и разкри слабо осветено стълбище от същия светъл камък, което се спускаше стръмно надолу.

Последвах го в прохода. Тук беше различно от останалата част от кулата: по-старо и по-особено. Стъпалата имаха остри ръбове от едната страна, но протрити по средата, а в основата на двете стени имаше дълги поредици от букви — нито наши, нито росийски, но много приличаха на буквите от пергамента със защитното заклинание. Слизахме доста дълго и все по-ясно усещах тежестта на камъка наоколо, на тишината. Чувствах се като в гробница.

— Това е гробница — каза той.

Бяхме стигнали до края на стълбите и се намирахме в малка, кръгла стая. Самият въздух ми се струваше по-гъст. Надписът слизаше от едната стена на стълбището и продължаваше в непрекъсната линия, която обикаляше в кръг, качваше се по стената с остра извивка, образуваща свод, и се връщаше от другата страна на стълбището. Вътре в арката, близо до дъното, имаше малка кръпка от по-светъл камък, като че ли първо е била построена останалата част от стената и после — затворена. Изглеждаше достатъчно голямо, за да пропълзи човек.

— Има ли… има ли някой погребан тук? — попитах плахо аз. Гласът ми прозвуча приглушено.

— Да. Но когато са мъртви, дори кралете не възразяват да делят общо ложе. Чуй ме сега — обърна се той към мен. — Няма да те науча на заклинанието за минаване през стената. Когато искаш да я видиш, лично ще те заведа при нея. Опиташ ли се да я докоснеш, позволиш ли й да се приближи на повече от една ръка разстояние, веднага ще те изведа. Сега, ако настояваш да го направим, сложи защитите си.