Драконите на сломеното слънце [bg]

— Ще превърнеш ли това в действителност, Командире? Ще го накараш ли да се случи?

— Утре ще станеш свидетел на чудо — отговори тя.

Галдар седна на канарата.

— Коя си ти, Командире? — попита. — Откъде идваш?

Мина го погледна и отвърна с лека усмивка:

— А кой си ти, Подкомандире? И откъде идваш?

— Аз съм минотавър. Роден съм в…

— Не — тя поклати глава. — Преди да се родиш.

— Преди да се родя? — Галдар беше объркан. — Не зная. Никой не знае.

— Именно. — Момичето отмести поглед.

Галдар почеса рогатата си глава и сви рамене. Очевидно тя не желаеше да каже, а и защо ли? Не му влизаше в работата. Пък и беше без значение. Тя бе права. До този момент не вярваше в нищо. Но ето, че беше открил нещо, в което си струваше да повярва. Беше открил Мина.

Отново чу гласа й. Звучеше рязко:

— Уморен ли си?

— Не, Водачке на Нокътя, не съм — отвърна той. Беше спал едва няколко часа, ала и този сън му се бе сторил изключително ободряващ.

Тя разтърси глава.

— Не ме наричай Водачка на Нокътя. Наричай ме Мина.

— Но това е недопустимо, Водачке на Нокътя — запротестира минотавърът. — Ако ви наричам по име, значи не проявявам нужното уважение.

— Ако хората ми нямат уважение към мен, ще има ли значение как ме наричат? — произнесе тя. — Пък и — добави със студена убеденост — истинското ми звание все още не съществува.

Сега вече на Галдар му се стори, че Мина донякъде е прекалила. Може би някой трябваше да отрезви това момиче.

— Вероятно смятате, че трябва да се издигнете до „Господар на Нощта“? — предположи по-скоро на шега, имайки предвид най-високата титла в редовете на Рицарите на Нерака.

Мина не се засмя.

— Някой ден Господарят на Нощта ще коленичи пред мен.

Галдар много добре познаваше лорд Таргон и за момент се обърка в опита да си представи как алчният, ненаситен и амбициозен човечец се навежда за нещо по-различно от медно петаче. Самата идея беше нелепа и минотавърът не успя да измисли отговор на думите й, така че запази мълчание, като предпочете отново да си припомни за съня и славата, подобно на жаден човек, който протяга ръце към прохладна вода. Искаше му се да запази тази вяра, искаше му се тази вяра да бъде нещо повече от обикновен мираж.

— Ако си сигурен, че не си уморен, Галдар — продължи Мина, — ще те помоля за една услуга.

— Всичко, каквото пожелаете, Вод… — заекна той.

— Утре ще влезем в битка. — През гладките черти на лицето й премина лека тръпка. — Никога не съм използвала каквото и да е оръжие. Мислиш ли, че ще имаме време да ми покажеш как да си служа с такова?