Прокобата на Господаря Гад [bg]

От стомаха му течността сякаш разпери дълги, уталожващи болежките пръсти, погали и отпусна всеки от схванатите мускули, накрая толкова му олекна, че не можеше повече да седи. Нагласи раницата под главата си и се просна за още сън. Преди клепачите му да се спуснат, зърна Атиаран в сенките зад гърнето с грейвлинг, вторачена неотклонно на север.

Утрото на следващия ден беше ясно, хладно и свежо. Атиаран най-сетне успя да събуди Томас, докато мракът се оттегляше от небето. Той се напрегна неохотно да седне и разтърка лицето си — стори му се, че е изтръпнало през нощта. Не си спомни веднага, че нервите му отново са чувствителни, но накрая размърда пръсти и ги зяпна, сякаш ги виждаше за пръв път. Те бяха живи…

Отметна одеялото и стисна пръстите на краката си. Болката в протритата кожа го прободе тутакси. И тези пръсти се бяха съживили.

Коремът му се сви неприятно. С неволен стон Томас се зачуди: „Докога… докога ще продължава това?“. Не му се вярваше, че би могъл да издържи още дълго.

Сети се, че снощи нямаше одеяло. Значи Атиаран го беше завила.

Трепна и отбягна погледа й, като се завлече към потока да си измие лицето. Как тя намираше смелост да постъпва така? Томас плискаше със студена вода шията и бузите си, а страхът от нея се завръщаше с пълна сила.

Атиаран обаче не се държеше заплашително. Даде му храна, провери превръзката и събра вещите от малкия бивак, като че носеше товар, с чиято тежест свикваше. Само кръговете около очите й от безсънната нощ и упорито стиснатите устни издаваха с какво напрежение се владее.

Докато тя се приготвяше да тръгнат, Томас се зае старателно със своя ЗКТ, опъна ремъците на раменете си и я последва. Сковано изправеният й гръб беше като заповед, на която не можеше да се опълчи.

Преди края на деня вече познаваше всички оттенъци на чувствата, които този гръб можеше да изрази. В стойката на Атиаран нямаше отстъпки, нямаше и сянка на съмнение в правотата й, нито пък следа от състрадание. Макар че мускулите му се схващаха до неподвижността на кост, макар че от мъченията в раменете той се превиваше подобно на сакат гърбушко, макар че левга след левга разранените му ходила го принуждаваха да куцука, нейният гръб винаги му напомняше неумолимо да върви или да полудее. Друг избор не се допускаше. А той не можеше да й се противопостави. Атиаран вървеше отпред — фигура от кошмар. И Томас я следваше, сякаш тя държеше нишката на живота му.

Малко преди пладне излязоха от теснината и се озоваха на обрасъл с храсталак склон почти точно на север от мрачно щръкналия пръст на Стражницата на Кевин. На запад от тях се простираха Южните равнини. Потокът завиваше натам от теснината, може би някъде далеч се вливаше в Митил. Но Атиаран пак поведе Томас на север, ту намираха къси криволичещи пътеки, ту се промъкваха в подножията на хълмовете.