В капана на времето [bg]

Над пристанището се събираха облаци, пак щеше да вали сняг. Платната пърхаха силно на вятъра и тракането на рейките почти заглушаваше виковете на товарачите.

Пристанището засия в приглушено зелено, когато залязващото слънце се потопи във водата под облаците.

После притъмня, шумотевицата утихна, товарачите с ръчните колички изчезнаха по улиците към града, а моряците — в осветените врати на кръчмите. Все пак кеят не остана съвсем пуст, пред злочестия „Патагония” се беше събрала малка тълпа. Мъже с униформи образуваха кордон около трапа; явно за да не може никой да се качи на борда или да свали товара му. Джаред ни обясни, че позволили на здравите членове на екипажа да слязат на брега, но не и да вземат нещо от кораба, с изключение на дрехите на гърба си.

— По-добре е, отколкото при холандците — добави, като чешеше черната четина, която беше започнала да избива на челюстта му. — Ако корабът идва от пристанище, където се знае, че има зараза, проклетите холандци карат моряците да плуват голи до брега.

— Откъде си взимат дрехи на брега? — попитах аз.

— Не знам. Но и без това веднага се втурват към бардаците, така че не им трябват… Моля за извинение, мадам.

Стана и се приближи до прозореца.

— О, готвят се да запалят кораба. Като знам какъв е товарът му, най-добре да го извлекат далеч от пристанището.

За злочестия „Патагония” бяха закачени въжета, а няколко малки гребни лодки чакаха сигнал. Той беше даден от управителя на пристанището, чиито златисти ширити сияеха на светлината на залеза. Той извика нещо и размаха ръце над главата си като семафор.

Викът му беше подет от капитаните на гребните лодки и галерите и въжетата бавно се опънаха над водата, тя се завихри в спирали под греблата и плисъкът им отекна силно над притихналия пристан. Чуваха се единствено виковете от влекачите, докато тъмният корпус на обречения кораб проскърцваше, полюшваше се и се обръщаше по вятъра, а въжетата на мачтите простенаха, когато той се отправи на последното си пътуване.

Оставиха го в средата на залива, на безопасно разстояние от другите кораби. Палубите му бяха залети с газ, после oтвързаха въжетата на влекачите, лодките се отдалечиха, а дребната шишкава фигура на управителя на пристанището се надигна от мястото си в една от тях. Наведе се към друга седнала фигура, после се изправи с пламтяща факла в ръка.

Гребецът зад него се наведе назад, замахна и хвърли факлата. Тя се завъртя няколко пъти, огънят се сви до синкаво сияние и изчезна от поглед зад перилата на кораба. Управителят на пристанището не изчака да види резултата от действията си; седна и трескаво размаха ръце към гребеца, който натисна веслата и малката лодка се стрелна през черната вода.

Доста време не се случи нищо, но тълпата на пристанището чакаше притихнала. Виждах бледото отражение на лицето на Джейми — плаваше над моето в тъмния прозорец. Стъклото беше студено и бързо се замъгли от дъха ни; аз го избърсах с края на наметалото си.