В капана на времето [bg]

Внимавах да избягвам наклона към задния трюм и поех през макари въжета, лостове и навити платна, към едно по-спокойно място на носа. Оттук имах чудесна гледка към пристанището.

Седнах на един сандък до перилата и се наслаждавах на соления бриз и миризмата на катран и риба от корабите и пристанището. Още беше студено, но наметалото ме топлеше. Корабът се полюшваше бавно от настъпващия прилив; виждах как брадите от водорасли по пилоните наблизо се издигат, развяват се и закриват лъскавите черни петна на мидите отдолу.

Това ми напомни за мидите на пара с масло, с които бяхме вечеряли, и внезапно изпитах силен глад. Абсурдните контрасти на бременността ме караха постоянно да мисля за стомаха си; ако не повръщах, бях зверски гладна. Мисълта за храна пък ме подсети за вечерите, които Джаред спомена. Вечери, значи? Странен начин да спасиш Шотландия, но пък не се сещах за нищо по-добро.

Освен това, ако Чарлс Стюарт седи на масата ми, ще мога да го държа под око, помислих си с усмивка. Забележа ли признаци, че се кани да скочи на кораб за Шотландия, ще му пусна нещо в супата.

Вероятно не беше чак толкова смешно. Спомних си за Гейлис Дънкан и усмивката ми изчезна. Женена за държавния обвинител на Крейнсмюир, тя уби съпруга си, като му сложи цианид в храната на един пир. Скоро след това я обвиниха във вещерство и беше арестувана, в мое присъствие, заради което аз самата също бях изправена пред съда; съд, от който Джейми ме спаси. Спомените за дните в студения мрак на ямата в Крейнсмюир бяха твърде живи и вятърът като че ли внезапно стана по-суров.

Потреперих, но не само от студ. Не можех да мисля за Гейлис Дънкан, без да усетя студена тръпка по гръбнака си. Не толкова заради стореното от нея, а заради онази, която беше всъщност. Да, тя беше якобит, но подкрепата ѝ на каузата на Стюарт беше примесена с лудост. И дори по-лошо, тя беше като мен — бе преминала през каменния кръг.

Не знаех дали е попаднала в миналото случайно или нарочно. Не знаех и откъде идваше. Но когато я видях за последно, тя крещеше непокорно на съдиите, които я осъдиха на изгаряне на клада — висока, руса жена с вдигнати ръце. Тогава видях издайническия кръгъл белег от ваксинация. Автоматично посегнах към малката вдлъбнатина на моето рамо и потреперих.

Нарастваща суматоха на съседния кей ме откъсна от мрачните спомени. Голяма група мъже се събираха до трапа на един кораб и падаше голямо блъскане и крещене. Не се биеха; взирах се в тях, заслонила очите си с ръка, но не виждах да се удрят. По-скоро се опитваха да отворят път през тълпата към вратите на голям склад в горния край на кея. Множеството упорито устояваше на усилията им и налиташе обратно като прилив.

Джейми внезапно се появи зад мен, следван от Джаред, който присви очи към сцената долу. Не ги бях чула да се приближават.

— Какво става? — Изправих се и се облегнах на Джейми, защото корабът се люлееше все по-силно. Веднага усетих формата му, беше се изкъпал в хана и миришеше на чисто и топло, с лек дъх на слънце и прах. Явно при бременност се изостряше и обонянието. Можех да го надуша сред хилядите миризми на пристанището, както успяваш да чуеш тих глас и шумна тълпа.