В капана на времето [bg]

Аз се обърнах и тръгнах към трапа на „Ариана”.

— Не се тревожи — извиках на Джейми през рамо, — ако е едра шарка, няма да я хвана. — Един от моряците ме чу и зина от смайване, но аз само му се усмихнах и продължих.

Тълпата беше притихнала, вече не се люшкаше напред-назад и не беше толкова трудно да си пробия път през мърморещите моряци, които ме гледаха намръщени и изненадани. Складът беше празен; нямаше бали или сандъци в сенките на огромното помещение, но миризмата на дървесина, пушено месо и риба още се усещаше, лесно различима сред безбройните други миризми.

Болният беше стоварен близо до вратата, върху купчина слама. Носачите се провряха покрай мен, когато влязох, нетърпеливи да се отдалечат.

Приближих се предпазливо до него и спрях на няколко крачки. Той изгаряше в треска, кожата му беше тъмночервена и покрита с бели обриви. Стенеше и мяташе глава, напуканите му устни се движеха, сякаш в търсене на вода.

— Дайте ми малко вода — казах на един от моряците, които стояха наблизо. Той, нисък и мускулест тип с брада, оформена с катран на кичури, ме гледаше, сякаш бях внезапно проговорила риба.

Обърнах му гръб, коленичих до болния и отворих мръсната му риза. Миришеше ужасно; вероятно не беше особено чист поначало, но освен това го бяха оставили да лежи в собствените си нечистотии от страх да се доближат до него. Ръцете му бяха относително чисти, но обривите по гърдите и корема бяха по-големи, а кожата пареше при допир.

След малко Джейми се появи, придружен от Джаред. С тях беше дребен човек с форма на круша и обшит със сърма официален жакет, както и други двама — един благородник или богат буржоа, ако се съди по дрехите му, и висок слаб индивид, явно моряк, ако се съди по тена му. Сигурно беше капитанът на заразения кораб.

Защото корабът наистина беше заразен. Бях виждала много пъти едра шарка в някои по-нецивилизовани части на света, където чичо Ламб, изтъкнат археолог, ме водеше в детството ми. Този човек не беше пикал кръв, което понякога се случваше, ако болестта засегне бъбреците, но иначе имаше всички типични симптоми.

— Опасявам се, че е едра шарка — казах аз.

Капитанът на „Патагония” изстена измъчено, пристъпи към мен с разкривено лице и вдигната, сякаш да ме удари, ръка.

— Не! Глупава жено! Salope! Femme sans cervelle![4] Да не искаш да ме съсипеш?

Последната дума потъна в гъргорене, защото Джейми го стисна здраво за гърлото. С другата ръка усука в юмрук предницата на ризата му и го вдигна от пода.

— Бих искал да се обръщаш към съпругата ми с уважение, мосю — каза той доста кротко. Капитанът, който беше станал лилав, успя да кимне и Джейми го пусна. Онзи отстъпи крачка назад, хриптейки, скри се зад придружителя си и започна да разтрива гърлото си.