Плясъкът на крилете му [bg]

Настъпи пауза.

— И останалото — подкани ги Кадбъри.

Още един нож, стрела, бокс (голям), брадвичка (малка), боздуган (изненадващо голям) и накрая — игла, от онези за кърпене на дебели платна.

— Какво има, бе — вас никой ли не ви обича?

— Не — отвърна Клайст.

— Ама не ни дреме — добави Хенри Мъглата.

Кадбъри знаеше, че трябва да има и още, макар да бе изненадан от количеството на вече извадените предмети. Но се беше подсигурил, а и не можеше да се накара да прати двете момчета в стаята съвсем беззащитни. Не му се случваше често да изпитва ужас, освен за самия себе си, но сега го усещаше. Гузната му съвест се обаждаше, гневна и насмешлива: „Нямаш право да получаваш пристъпи на съвест сега, двуличник такъв, след всички злини, в които имаш пръст.“ Вратата на Кити се отвори. Появи се икономът му и обяви:

— Те трябва да влязат сега. — Кадбъри кимна на двете момчета, които вече бяха разтревожени — Хенри Мъглата повече от Клайст. Икономът ги подкани с жест да влязат и затвори вратата подире им. Кадбъри си помисли, че обичайно и той би влязъл с тях, но не и този път. Икономът го погледна с явно безпокойство. Какво ли означаваше това?

— Господарят каза, че вече можете да си вървите.

След тези думи се обърна и се отдалечи. Смущението личеше в самата му поза и в походката му. Да работиш за Кити означаваше да притежаваш значително умение да извръщаш поглед, когато става дума за злодеяния. Но почти всеки си има собствени стандарти — черта, отвъд която не би прекрачил. Дори в затвора убийците гледат отвисоко простите крадци, крадците гледат отвисоко изнасилвачите, а всички се отвращават от педофилите. Икономът може би намекваше, че ще се случи нещо гадно. Но какво би могъл да направи Кадбъри? Бе получил нареждане да си върви.

Когато излезе на дневната светлина, имаше чувството, че се показва на слънце за първи път след цяла година, прекарана на тъмно. Но ужасът от предстоящото го следваше. Бе тъй очевиден, че когато Дийдри Плънкет го пресрещна забързана, дори тя усети, че е обзет от силно безпокойство, и го попита:

— Какво има?

— Не се чувствам добре. Трябва да се приберем вкъщи.

— Току-що идвам оттам.

— Значи ще се върнем — извика той и я задърпа към другата страна на улицата, по-далеч от къщата на Кити Заека.