Плясъкът на крилете му [bg]

— Безопасно ли е? — попита тя.

— За теб ли?

— За теб, да се върнеш. Достатъчно добре ли си?

— Не, не съм достатъчно добре. Но не е безопасно нито тук, нито никъде. Мислех си, че ако замина някъде надалеч, Боско ще ме остави на мира, но той ще ме преследва, каквото и да правя.

Тук Кейл грешеше, но грешното му заключение бе единственото логично.

— Смяташ да унищожиш Изкупителите?

— Като го казваш така, звучи сякаш съм луд. Дай ми друг избор, и ще го приема.

— Ще ти трябват пътни дрехи и хубава шапка.

— Много бих искал хубава шапка. — Той се замисли за момент. — Ще ми позволят ли да се возя в каретата при теб?

— Трябва да си по-любезен, ако ще вършиш велики дела. Артър има много неща, на които да те научи. Той знае, че си ми спасил живота, и отчаяно копнее да ти се отплати. Не похабявай добрата му воля.

Той се засмя.

— Ще ме научиш на прилично държание по пътя. Ще те слушам, обещавам.

— По-добре да слушаш — сега юмруците ти не могат да те защитят. — Той я изгледа. Погледът му можеше да се опише единствено като гибелен.

— Извинявай — засмя се тя. — Добрият късмет ме е направил надута и високомерна. Така казва Артър.

— Кога можем да потеглим?

— Утре сутринта. Рано.

— А какво ще кажеш за утре сутринта, късно?

Но дори късно сутринта Кейл не беше във форма. Вмъкна се с мътен поглед в каретата, легна на тапицираната седалка и спа повече от шест часа.

Отдалеч го наблюдаваше Кевин Мийтярд, който бе осъзнал, че слуховете за смърт в Манастира трябва да са верни и че е останал без работа и без защита в град, където го издирват за убийство, което не е извършил. Никой в Кипър нямаше да чуе за него още дълги години, а когато чуеха, щеше да е с надеждата, че е забравил за тях. Но това е друга история.