Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Поеха през полето от жълти и червени рози. На оранжевото небе пълзеше светлосиня луна, която бавно се издигаше към най-високата си точка и скоро щеше да настъпи пълнолуние. Из полето бяха разпръснати множество каменни статуи на хора, застинали в различни пози. Когато минаваха покрай някоя от тях Спас я изучаваше с поглед и се удивляваше колко истински изглеждаха те.

— Виждам, че гледаш статуите — вметна мъжът. — Някога това са били хора, но след като е паднала звездата, са се вкаменили.

Момчето остана потресено. Отговорът беше достатъчен. Явно тази звезда, за която бе споменал и старецът, беше донесла достатъчно неволи на хората по тия земи. А в тон с обстановката меланхоличната мелодия, която се носеше наоколо, го караше да чувства тъга за това, което се беше случило.

Не бяха изминали и петнадесет минути, когато някъде в далечината се появи малка белееща се точка. Тя растеше прекалено бързо за темпото, с което се придвижваха двамата. Сякаш тласкани от магия, съвсем скоро те достигнаха пред белите стени на замъка, обрасли с дебели черни стъбла с остри шипове по тях. Огромната, масивна порта, която се издигаше пред тях беше залостена, но на Спас му направи впечатление, че по средата й има голяма ключалка. Явно тя се ползваше, за да се задейства някакъв отключващ механизъм.

— Пристигнахме — рече мъжът. — И сега трябва да измислим как да влезем? Може би не е най-разумно да почукаме, за да ни отворят.

— Ами… — замисли се момчето. — Може да обиколим и да потърсим място, където по стъблата няма шипове и да се изкачим по тях — предложи миг по-късно.

— Добра идея — съгласи се мъжът.

Тръгнаха вдясно покрай каменната стена, но колкото и да вървяха, портата си оставаше пред тях.

— Черна магия — изруга мъжът.

Беше прав. Когато пробваха да обиколят стената от лявата страна на портата, тя отново остана пред тях и въпреки че се движеха, все едно не помръдваха от място.

— Трябва да влезем през портата — реши хлапето. — Но как? — Замисли се и в този миг в главата му прозвуча гласът на стареца.

„С подходящ писец това мастило може да върши чудеса.“

Спас извади стъкленицата с мастилото. Смяташе да пробва да нарисува нещо — ключ, например. Но от къде можеше да намери четка? Принадлежностите му бяха останали у дома.

Отблясъците от медальона, които заиграха за миг върху крепостната стена, го наведоха на нова мисъл. Свали медальона от врата си. Отвори стъкленицата и потопи върха на спиралата в черната течност. В мига, в който той докосна съдържанието на шишенцето, то засия и придоби цветовете на дъгата. „Магия?“, възхити се хлапето, премери на око големината на ключалката и нарисува върху каменната стена контурите на ключ. Щом ги запълни, ключът падна с тъп звук върху прашната земя.